Велико изкушение е да кажем, че любовта никога не е направила страхливец от никого. Може би истинската любов не е. Но кой ли сред нас е познал истинската любов? Кой ли носи толкова обич, доверие и вяра, че по-скоро би се продал на дявола, за да не вижда как измъчват, убиват или опозоряват любимия му? Кой е толкова уверен и силен, че би слязъл от трона заради любовта си? Вярно, има велики личности, приели съдбата си, които са се отдръпнали в мълчание и самота и са изгризали сърцата си. Дали да им се възхищаваме или да ги жалим? Дори и най-великият сред мъчениците на любовта никога не е могъл да се разходи тържествуващо и да изкрещи: „Всичко със света е наред!“
„В чистата любов (която без съмнение изобщо не съществува освен във въображението ни) — казва един човек, от когото се възхищавам — онзи, който дава, не съзнава, че дава, нито какво дава, нито на кого го дава, а още по-малко дали получаващият го оценява или не.“
С цялото си сърце потвърждавам: D’accord!5 Но никога не съм срещал създание, способно да изрази такава любов. Може би само онези, които вече нямат нужда от любов, биха се стремили към подобна роля.
Да бъдеш свободен от оковите на любовта, да изгориш като свещ, да се стопиш в любовта, да се претопиш с любовта — какво блаженство! Това дали е възможно за твари като нас — слаби, високомерни, суетни, ревниви, завистливи, мнителни, неотстъпчиви, безпощадни?
Очевидно не. За нас — безскрупулна надпревара — във вакуума на разума. За нас — гибел, безкрайна гибел. С вярата, че имаме нужда от обич, ние преставаме да даваме обич, преставаме да бъдем обичани.
Но дори и ние, макар окаяни и слаби, понякога изживяваме частица от тази истинска, безкористна любов. Кой от нас не си е казвал в сляпо обожание на някой недостижим: „И какво като никога няма да е моя?! Има значение единствено, че съществува, че мога да я обожавам и боготворя вечно!“ И макар това да е несъстоятелна, твърде възвеличаваща мисъл, обичащият, който разсъждава така, е стъпил на твърда почва. Той е познал миг на чиста любов. Никоя друга любов, без значение колко спокойна, колко трайна е, не може да се сравнява с нея.
Макар тази любов да е така мимолетна, можем ли да твърдим, че има загуба? Единствената възможна загуба — и колко добре знае това истински влюбеният! — е липсата на онази безсмъртна обич, вдъхновена от другия. Колко сив, мрачен, съдбовен е денят, когато влюбеният изведнъж осъзнава, че вече не е обсебен, че е излекуван, така да се каже, от великата си любов! Когато я нарича дори несъзнателно „лудост“. Чувството на облекчение, породено от подобно пробуждане, може да накара човек съвсем искрено да вярва, че е възвърнал свободата си. Но на каква цена! Що за бедняшка свобода! Не е ли злочесто отново да гледаш света с ежедневен поглед, с ежедневна мъдрост? Не е ли покрусително да се окажеш сред същества познати и обикновени? Не е ли страшно да мислиш, че трябва да продължиш, както казват, но с камъни в корема и пясък в устата? Да откриеш пепел, пепел и само пепел там, където някога е имало сияйни слънца, чудеса, великолепие, чудеса на чудесата, великолепие отвъд великолепието, всички — създадени свободно, сякаш бликащи от вълшебен извор?
Ако изобщо има нещо, заслужаващо името чудо, не е ли това любовта? Каква друга сила, каква друга тайнствена енергия може да внесе в живота такъв безспорен разкош?
Библията е пълна с чудеса, приети и от мислещите, и от немислещите индивиди. Но чудото, което на всекиго е позволено да преживее в някой момент от живота си, чудото, което не изисква никаква намеса, никакъв посредник, никакво върховно усилие на волята, чудото, достъпно както за глупака и страхливеца, така и за героя и светеца, е любовта. Родено от миг, то живее вечно. Ако енергията не се губи, колко по-неизтощима е любовта! Също като енергията, която все още е пълна загадка, любовта винаги съществува, винаги е под ръка. Човек не е създал и една унция енергия — нито пък е създал любовта. Любовта и енергията винаги са съществували, винаги ще съществуват. Може би в същността си те са едно и също. Защо не? Може би тази тайнствена енергия, идентифицирана с живота във вселената, която е Бог в действие, както е казал някой, може би тази тайна, всепроникваща сила не е нищо друго освен проява на любовта. Още по-внушителна е мисълта, че ако нищичко в нашата вселена не беше изпълнено с тази необятна сила, какво да кажем за любовта? Какво става, когато любовта (привидно) изчезне? Защото едното е не по-малко неунищожимо от другото. Знаем, че дори най-мъртвата частица вещество е способна да произведе експлозивна енергия: И ако тялото притежава живот, както знаем, така е и с духа, който някога го е одушевил. Ако Лазар е бил възкресен от мъртвите, ако Исус се е вдигнал от гроба, то цели вселени, които престават да съществуват сега, могат да бъдат възкресени — и несъмнено ще бъдат възкресени, когато назрее моментът. С други думи, когато любовта победи мъдростта.