Често простото, пряко признание от страна на непознатия задвижваше колелата (убийство, кражба, изнасилване, изоставяне — раздаваха се като визитни картички).
— Разбираш ли, нямаше как…
— Разбира се!
— Брадвата беше там, беше през войната, дъртият — вечно пиян, сестра ми хойкаше… А и винаги съм искал да пиша… Разбираш ли ме?
— Разбира се!
— А после звездите… Есенни звезди. И непознати нови хоризонти. Свят, така нов и все пак така стар. Вървиш, криеш се, тършуваш. Търсиш, дириш, молиш се… сваляш кожа след кожа. Всеки ден — ново име, ново призвание. Вечно бягам от себе си. Разбираш ли?
— Разбира се!
— Над Екватора, под Екватора… Няма почивка, няма край. Никога, никъде, нищо. Думи, толкова ярки, толкова пълни, толкова плътни, но свързани с бетон и бодлива тел. Винаги на друго място и пак. Винаги с протегната напред ръка — прося, моля, умолявам. Светът — глух. Непроницаемо глух. Пушки гърмят, оръдия трещят, мъже, жени и деца лежат навсякъде — вцепенени, в собствената си тъмна кръв. Тук-там цвете. Теменужка може би — и милион гниещи трупове, които ще я наторят. Схващаш ли?
— Разбира се.
— Полудях, полудях, полудях.
— Естествено!
И той взема брадвата — толкова остра, така сияйна — и започва да кълца… тук глава, там ръка или крак, после пръсти — на ръцете и на краката. Клъц-клъц-клъц. Все едно кълцаш спанак. И разбира се, го издирват. А когато го намерят, ще му пуснат тока. Правосъдието ще възтържествува. На един милион заклани като прасета за едно-единствено окаяно чудовище има хуманна екзекуция.
Дали разбирам? Идеално.
Какво е писателят освен колега — престъпник, съдия, палач? Не съм ли се усъвършенствал в изкуството на заблудата още от детството си? Не съм ли натъпкан с травми и комплекси? Не съм ли опетнен с цялата вина и греховност на средновековен монах?
Има ли нещо по-естествено, по-разбираемо, по-човешко и по-простимо от тези чудовищни буйства на самотния поет?
Също така необяснимо, както влизаха в моята сфера, така си и тръгваха, тези номади.
Скитането по улиците на празен стомах кара човека да е нащрек. Той инстинктивно знае накъде да завие, какво да търси: човек неизменно разпознава себеподобния, пътника.
Когато всичко е загубено, напред излиза душата…
Наричах ги предрешени ангели. Такива си и бяха, но обикновено се пробуждах за това едва след като си тръгнеха. Ангелите рядко се появяват в сияйни облаци. Ала сегиз-тогиз олигавеният простак, когото спираш да позяпаш, изведнъж пасва на вратата като ключ. И вратата се отваря.
Вратата, която винаги се отваряше, се наричаше Смърт и аз прозрях, че няма смърт, нито пък съдии и палачи — освен във въображението ни. Как отчаяно се стремях тогава към възмездие! И получих възмездие. Напълно и докрай. Раджата се съблече гол. Остана само егото, но его, подуто и подпухнало като гнусна жаба. И тогава пълната ненормалност на всичко това ще ме залее. Нищо не може да бъде дадено или отнето; нищо не е прибавено или извадено; нищо нито се увеличава, нито намалява. Стоим на един и същи бряг, пред един и същи могъщ океан. Океанът на любовта. Ето го — in perpetuum. В смачкания цвят, в тътена на водопада, във връхлитането на лешояда също толкова, колкото и в гръмовната канонада на пророка. Движим се със затворени очи и запушени уши; разбиваме стени, в които вратите очакват да ги отворят с едно докосване; търсим опипом стълби, забравили, че имаме криле; молим се, сякаш Господ е глух и сляп, сякаш Той се намира някъде. Нищо чудно, че ангелите сред нас са неразпознаваеми.
Един ден ще е приятно да си спомням тези неща.
Четвърта глава
И така, докато се движех в мрака или с часове стоях като закачалка в ъгъла на стаята, все повече и повече падах в капана. Истерията се превръщаше в норма. Снегът никога не се топеше.
Докато замислях най-диаболичните схеми, за да влудя Стася наистина и така да я унищожа за добро, същевременно и съставях най-глупавия план за кампания за повторно ухажване. Във всяка витрина, покрай която минавах, виждах подаръци, които искам да й купя. Жените обожават подаръците, особено скъпите. Обичат и излишните дреболийки — в зависимост от настроението си. Можех да прекарам целия си живот в спор какво да й взема — чифт антикварни обеци, много скъпи, или голяма черна свещ. Никога нямаше да си призная, че скъпото е недостижимо. Не, ако успеех да се убедя, че обеците ще й доставят по-голямо удоволствие, можех да се убедя и че ще намеря начин да ги платя. И наистина мисля, че щях да се убедя, защото в дъното на сърцето си знаех, че никога нямаше да се реша на нищо. Това беше игра. Вярно, можех по-добре да си прекарвам времето в обсъждане на по-висши неща, например дали душата е подкупна или неподкупна, но за машината на разума един проблем е също толкова добър, колкото и друг. В същия дух можех да се подготвя за усилието да извървя пет или десет мили, за да взема назаем един долар и да се почувствам също толкова триумфално, колкото и ако бях успял да задигна десетаче или петаче. Няма значение какво може да съм се надявал да направя с долара. Беше усилие, което все още бях в състояние да направя, и това се брои, т.е. според изродения ми поглед към нещата все още бях с единия крак в света.