Стася вече беше свалила блузата си и показваше хубавите си гърди с коралови зърна. Кронски им подложи шепи.
— Нищо им няма. Сега сваляй гащите!
На това тя се опъна.
— Не тук! — извика тя.
— Където искаш — отговори Кронски. — Какво ще кажеш за тоалетната?
— Защо не направиш прегледа в нейната стая? — предложи Мона. — Това да не е ексхибиционистко представление?
— Не е ли? — Кронски ни изгледа мръснишки. — Аз пък мислех, че това е идеята.
Той отиде в другата стая да си вземе черната чанта.
— Донесох си инструментите, за да стане по-официално.
— Нали няма да я нараниш? — извика Мона.
— Не и докато тя се съпротивлява — отвърна той. — Намери ли вазелина? Ако нямате, работа ще свърши и зехтин… и масло.
Стася изкриви лице.
— Необходимо ли е всичко това? — попита тя.
— Зависи от теб — каза Кронски. — Зависи колко си чувствителна. Ако си лежиш кротко и се държиш добре, няма да има проблеми. Ако ти хареса, мога да бръкна някъде другаде.
— О, не, няма! — извика Мона.
— Какво има? Да не ревнуваш?
— Поканихме те тук като лекар. Това да не е бардак!
— Щеше да е по-добре, ако беше дом за забавления — подсмихна се Кронски. — Поне тя щеше… Хайде, да свършваме с това!
Той хвана Стася за ръка и я отведе в малката стая до тоалетната. Мона искаше да отиде с тях, за да е сигурна, че на Стася няма да й се случи нищо лошо. Но Кронски не щя и да чуе за такова нещо.
— Това е визитация. — Той весело потриваше ръце. — Що се отнася до теб, господин Милър — и той ми отправи съучастнически поглед, — ако бях на твое място, бих се поразходил малко.
— Не, остани! — примоли се Мона. — Нямам му доверие.
Така че ние останахме, Мона и аз, и закрачихме нагоре-надолу из голямата стая, без да разменим и дума.
Минаха пет, после десет минути. Изведнъж от съседната стая се разнесе пронизителен писък:
— Помощ! Помощ! Той ме изнасилва!
Нахлухме в стаята. Кронски наистина беше със смъкнати гащи, лицето му — червено като цвекло. Опитваше се да я възседне. Мона се хвърли като тигрица към него и го избута от леглото. Тогава и Стася скочи от леглото, метна се към него и го яхна. С цялата си сила го дереше и удряше с юмруци. Бедният дявол бе толкова стреснат от нападението, че едва бе в състояние да се защитава. Ако не се бях намесил, щяха да му извадят очите.
— Копеле! — пищеше Стася.
— Садист! — пищеше Мона.
Вдигаха такава врява, че аз си представих как хазайката се втурва надолу с брадва в ръка.
Кронски най-сетне успя да се изправи на крака — панталоните все още бяха смъкнати до глезените му — и изломоти:
— За какво е целият този шум? Тя е нормална — точно както си мислех. Всъщност твърде нормална. И тъкмо това ме възбуди. Какво лошо има в това?
— Да бе, какво лошо има в това? — вметнах и аз, докато местех поглед от едната към другата.
— Разкарай го оттук! — изреваха те.
— Сега спокойно! Успокойте се де! — каза Кронски с малко успокоителен сироп в гласа. — Поискахте да я прегледам и знаехте също толкова добре, колкото и аз, че физически нищо й няма. Камбанарията й има нужда от преглед, не интимните й части. И това мога да направя, но ще отнеме време. А какво искахте да докажа? На това отговорете, ако можете! Искате ли да знаете нещо, а? Мога да накарам да ви затворят и тримата — и той щракна с пръсти в лицата ни. — Просто така! — и пак щракна с пръсти. — За какво ли? За морален упадък, ето за това. Няма да има как да се защитите, никой от вас.
Той замълча задълго, за да можем да вникнем в това.
— Обаче не съм достатъчно лош да направя такова нещо. Аз съм твърде добър за приятел, нали, господин Милър? Но не се опитвай да ме изхвърлиш за това, че ви правя услуга.
Стася стоеше съвсем гола, гащите й висяха в ръката й. Най-сетне тя се овладя и започна да си обува панталоните. Докато го правеше, се подхлъзна и падна. Мона веднага се втурна да й помага, но само за да бъде яростно отблъсната.
— Остави ме намира! — извика Стася. — Мога да се оправя и сама. Да не съм дете — каза го и се изправи. Постоя така за момент, после протегна глава напред и се загледа в себе си — в самия център на своята анатомия. И тогава избухна в смях — смях на побъркана.