— Значи съм нормална — продължаваше да се смее все по-силно. — Какъв майтап! Нормална, защото тук имам дупка, достатъчно голяма в нея да се напъха нещо. Я ми дайте свещ! Ще ви покажа колко съм нормална.
И започна да прави най-откачени жестове, въртеше задник, гърчеше се като от тръпки на оргазъм.
— Свещ! — изпищя тя. — Донесете голяма дебела черна свещ! Ще ви покажа колко съм нормална!
— Моля те, Стася, спри, умолявам те! — изплака Мона.
— Да, стига! — строго се обади Кронски. — Няма защо да ни се правиш на ексхибиционистка.
Думата „ексхибиционистка“ сякаш я разпали още повече.
— Това си е моят ексхибиционизъм — изпищя тя. — И този път безплатен. Обикновено ми плащат, за да се правя на задник, нали? — Обърна се към Мона: — Нали? — изсъска. — Или не си им казвала какво правим, за да ни заемат пари?
— Моля те, Стася, моля те! — молеше се Мона. В очите й имаше сълзи.
Но сега вече нищо не можеше да спре Стася. Тя грабна една свещ от бюрото, заби я в утробата си и същевременно френетично затръска корема си.
— Това струва ли си петдесет долара? — извика. — Оня, както там се казва, ще плати още повече, но тогава ще трябва да му позволя да ме излиже, пък аз не обичам да ме лижат. Във всеки случай не и перверзници.
— Спри! Спри или ще избягам! — беше Мона.
И тя спря. Свещта падна на пода. На лицето й се появи ново изражение. Докато обличаше блузата си, каза много тихо — думите й бяха към мен:
— Виждаш, Вал, че ако някой трябва да бъде наранен или унизен, това съм аз, а не скъпата ти съпруга. Аз нямам чувство за морал. Имам само любов. Ако трябват пари, съм винаги готова да направя нещо. И след като съм луда, това няма значение. — Тя млъкна и се извърна към скрина в другия край на стаята. Отвори едно чекмедже и извади плик за писмо. — Виждаш ли? — и размаха плика във въздуха. — Тук има чек, изпратен от попечителите ми. Достатъчен е, за да се плати наемът за следващия месец. Но… — тя спокойно започна да къса плика на парчета — ние не искаме тези пари, нали? Знаем как да ги изкараме по нашия си начин… да сме ексхибиционистки… да се преструваме на лесбийки… да се правим уж на лесбийки. Да се преструваме… да се правим… Писна ми от това. Защо не се преструваме, че сме просто човешки същества?
Сега заговори Кронски:
— Разбира се, ти си човешко същество и при това най-необикновено. Някъде по пътя си станала развратница — аз не знам как. И не искам да знам. Ако смятах, че ще ме послушаш, щях да те накарам да се махнеш оттук, да ги оставиш тези двамата — той хвърли презрителен поглед към нас с Мона. — Да, да ги оставиш да решат собствените си проблеми. Те нямат нужда от теб, а ти определено нямаш нужда от тях. Ти не принадлежиш на място като Ню Йорк. Всъщност не пасваш никъде… Но онова, което искам да кажа, е, че… дойдох тук като приятел. Ти имаш нужда от приятел. А тези двамата — те не знаят значението на тази дума. От тримата ти вероятно си най-здравата. А имаш и талант…
Реших, че той сигурно ще продължи. Но той изведнъж си спомни на глас, че трябва спешно да направи едно посещение, и рязко излезе.
По-късно същата вечер — те бяха решили да не излизат — стана нещо любопитно. Беше точно след вечеря, в разгара на приятен разговор. Цигарите бяха свършили и Мона ме помоли да погледна в чантата й. Обикновено на дъното на чантата й можеше да се намери някой фас. Станах, отидох до скрина, където лежеше чантата, и като я отворих, забелязах плик, адресиран до Мона с почерка на Стася. След секунда Мона беше до мен. Ако не се беше паникьосала така, може би нямаше да обърна внимание на присъствието на плика. Неспособна да се удържи, тя грабна плика. Измъкнах го от ръката й. Тя пак посегна към него и в схватката пликът, сега вече скъсан, падна на пода. Стася събра парчетата и ги върна на Мона.
— За какво е целият този шум? — неволно повторих думите на Кронски.
Двете отговориха едновременно:
— Не е твоя работа!
Не казах нищо повече. Но любопитството ми беше безкрайно възбудено. Имах усещането, че писмото ще се появи отново. По-добре да се преструвам, че изобщо не ме интересува.
По-късно същата вечер, като отидох до тоалетната, открих парченца от плика да плуват в тоалетната чиния. Свих рамене. Що за жалък начин да ми кажат, че писмото е унищожено! Нямаше да се дам толкова лесно. Измъкнах парченцата от плика от тоалетната и ги разгледах внимателно. По тях нямаше останали никакви букви. Сега бях сигурен, че самото писмо е било запазено, че е било скрито някъде, на място, където никога не бих се сетил да погледна.