След няколко дена се сдобих с любопитна информация. Тя ми изпадна по време на разгорещен спор между двете. Бяха в малката стая на Стася, където обикновено се оттегляха да обсъждат техните си дела. Без да знаят, че съм в къщата, или може би твърде развълнувани, за да понижат глас, думите им бяха свързани с нещо, което никога не трябваше да стига до ушите ми.
Мона правеше скандал на Стася, както разбрах, защото оная пръскала парите си като глупачка. Какви пари?, зачудих се аз. Да не е получила наследство? Онова, което вбесяваше Мона, беше, че Стася била дала на някакъв жалък идиот — не можах да чуя името — хиляда долара. Караше я да положи някакви усилия да си върне поне част от парите. А Стася постоянно повтаряше, че не би си го и помислила, че не й пукало какво ще направи онзи глупак с парите й.
Тогава чух Мона да казва:
— Ако не внимаваш, някоя нощ ще те оберат.
А Стася невинно:
— Няма да имат късмет. Вече нямам никакви.
— Вече нямаш нищо?
— Естествено, че не! Даже и пукнат грош.
— Ти си луда!
— Знам. Но за какво са парите, ако не и за да ги пръскаш?
Бях чул достатъчно. Реших да се поразходя. Когато се върнах, Мона я нямаше.
— Къде отиде? — попитах — не разтревожен, а от любопитство.
Вместо отговор получих ръмжене.
— Ядосана ли беше?
Друго ръмжене, след което:
— Предполагам. Не се безпокой, ще се върне.
Поведението й показваше, че е вътрешно доволна.
Обикновено щеше да е разстроена или да е излязла да търси Мона.
— Да ти направя ли кафе? — попита тя. За първи път изобщо правеше такова предложение.
Седнах на масата с лице към нея. Тя бе решила да си изпие кафето права.
— Странна жена, нали? — Стася отхвърли всички предишни дрязги. — Какво всъщност знаеш за нея? Срещал ли си се някога с братята й, с майка й или сестра й? Тя твърди, че сестра й е много по-хубава от нея. Вярваш ли го? Но тя я мрази. Защо? Говори ти толкова много, а после те оставя да безделничиш. Всичко трябва да се превърне в мистерия. Забелязал ли си?
Спря за момент, за да отпие от кафето си.
— Имаме да си говорим за много неща, ако някога ни се удаде възможност. Може би имаме някои общи неща.
Бях на път да отбележа, че е безсмислено дори да опитваме, когато тя продължи монолога си:
— Предполагам, си я виждал на сцената?
Кимнах.
— Знаеш ли защо питам? Защото тя не ме впечатлява като актриса. Нито като писателка. Нищо не пасва. Всичко е част от огромна измислица, включваща нея самата. Единственото истинско нещо при нея са преструвките й. И… любовта й към теб.
Последното ме шокира.
— Ти наистина го вярваш, а?
— Да го вярвам? — повтори тя. — Ако те нямаше, тя нямаше да има причина да живее. Ти си нейният живот…
— А ти? Ти къде си?
Тя се усмихна безумно.
— Аз ли? Аз съм просто друга част от нереалността, която тя създава около себе си. Или може би огледало, в което от време на време хвърля поглед към истинското си „аз“. Разбира се, изкривено.
И вече на по-позната почва тя продължи:
— Защо не я накараш да спре това гонене на пари? Не е необходимо. Освен това начинът, по който тя подхожда, е отвратителен. Не знам какво я кара да го прави. Тя не преследва пари. Парите са само претекст за нещо друго. Сякаш обикаля около някого само за да събуди интерес към себе си. И в момента, в който някой й даде знак за истински интерес, тя го унижава. Дори бедният Рикардо трябваше да бъде измъчван. Тя го накара да се гърчи като змиорка… Ти и аз трябва да направим нещо. Иначе тя няма да спре.
Ако можеш да си намериш работа — продължи тя, — няма да й се налага да ходи всяка нощ на онова ужасно място и да слуша мръсотиите на всички онези създания, които й се умилкват. Какво ти пречи? Да не се страхуваш, че ще бъде нещастна, ако води еднообразен живот? Или може би си мислиш, че аз съм онази, която я тласка към безпътицата? Така ли? Мислиш ли, че ми харесва този начин на живот? Без значение какво мислиш за мен, сигурно трябва да разбираш, че аз нямам нищо общо с всичко това.
И тя млъкна.
— Защо не говориш? Кажи нещо!