Веднъж намина Улрик, но атмосферата му се стори прекалено депресираща и аз разбрах, че никога няма да повтори посещението си. Говореше, сякаш аз минавах през друга „фаза“. Държеше се така: когато излезеш от тунела, вдигни поглед към мен! Беше прекалено дискретен, за да каже каквото и да било за Стася. Единственото, което изпусна, беше:
— Странна птица е тая!
За да продължа ухажването, един ден реших да взема билети за театър. Разбрахме се да се срещнем пред театъра. Вечерта дойде. Половин час след като бяха вдигнали завесата, чаках търпеливо — никаква Мона. Като ученик й бях купил букетче теменужки. Мярнах си отражението в една витрина — с теменужките в ръката ми — и изведнъж се почувствах толкова глупаво, че хвърлих теменужките и си тръгнах. Близо до ъгъла се извърнах точно навреме, за да видя, че едно младо момиче намери теменужките. Вдигна ги до ноздрите си, пое си дълбоко въздух, после ги хвърли.
Като стигнах до къщата, забелязах, че всички светлини светеха. Постоях няколко минути отвън, удивен от чуващата се отвътре песен. За момент се запитах дали имаше гости. Но не, бяха си само двечките. И определено бяха възбудени.
Песента, която пееха с цяло гърло, беше „Позволи ми да те наричам любима“.
— Да я изпеем пак! — казах го още докато влизах.
И го направихме — тримата.
Изпяхме я и после пак. На третия път вдигнах ръка.
— Къде беше? — изревах аз.
— Къде бях ли? — попита Мона. — Защо, тук си бях.
— Ами срещата ни?
— Не мислех, че говориш сериозно.
— Така ли? — и я ударих звучно. Истински шамар. — Следващия път, мадам, ще те завлека там за косата.
Седнах до малката масичка и ги огледах добре. Гневът ми отмина.
— Нямах намерение да те удрям толкова силно — и си свалих шапката. — Тая вечер сте необичайно весели. Какво е станало?
Хванаха ме за ръцете и ме отведоха в задната част на стаята, където обикновено стоеше кошът за прането.
— Ето какво — Мона посочи към купчина хранителни продукти. — Трябваше да съм тук, когато ги докараха. Нямаше начин да те предупредя навреме. Ето защо не дойдох на срещата.
Тя се разрови в купчината и измъкна бутилка „Бенедектин“. Стася вече беше подбрала малко черен хайвер и бисквити.
Не си направих труда да питам как са се сдобили с мангизите. По-късно това само щеше да се изясни.
— Няма ли вино? — попитах.
Вино? Естествено, че имаше. Какво бих предпочел — бордо, рейнско, мозелско, кианти, бургундско…?
Отворихме бутилка рейнско, кутийка хайвер и пакетче английски бисквити — от най-фините. Върнахме се на местата си около малката масичка.
— Стася е бременна — каза Мона. Можеше да каже и „Стася има нова рокля“.
— И това ли празнувахте?
— Разбира се, че не.
Обърнах се към Стася.
— Разкажи ни — предложих. — Целият съм слух.
Тя се изчерви и безпомощно погледна към Мона.
— Нека тя да ти разкаже — каза.
Обърнах се към Мона:
— Е?
— Дълга история, Вал, но ще я съкратя. Във Вилидж я нападнаха група хулигани. Изнасилиха я.
— Те? Колко бяха?
— Четирима — отговори Мона. — Помниш ли онази нощ, когато не се прибрахме вкъщи? Тая нощ стана.
— Тогава значи не знаете кой е бащата?
— Бащата? — повториха като ехо. — Не ни пука за бащата.
— Ще се радвам да се грижа за детето — казах. — Само трябва да се науча как да давам мляко.
— Говорихме с Кронски — каза Мона. — Той обеща да се погрижи. Но първо иска да я прегледа.
— Пак ли?
— Трябва да е сигурен.
— А вие сигурни ли сте?
— Стася да. Няма мензис.
— Това нищо не означава — рекох. — Трябва да имате по-добро доказателство от това.
Сега заговори Стася:
— Гърдите ми натежават. — Разкопча си блузата и извади едната гърда. — Гледай! — стисна я внимателно. Появиха се една-две капки, които изглеждаха като жълта гной. — Това е мляко — обясни тя.
— Откъде знаеш?
— Опитах го.
Помолих Мона и тя да стисне гърдите си и да видим какво ще стане, но тя отказа. Рече, че се чувствала неудобно.