— Ама аз съм я гледал! — заявих. — Гледах я преди седмица. — При което се почна дискусия за достойнствата на пиесата, завършила с величествено сражение, защото така и не възприех мнението им, а интерпретирах всичко по прозаичен, вулгарен начин. В разгара на спора извадих писмото, което бях задигнал от ковчежето. Те нито оклюмаха, нито се почувстваха унизени, а ми се нахвърлиха злобно, вдигнаха страшна врява и така се разсмърдяха, че скоро в целия ресторант настана бъркотия и ни помолиха — далеч не учтиво — да напуснем.
За изкупление на другия ден Мона ми предложи да я изведа някоя вечер без Стася. Отначало се опънах, но тя настояваше. Реших, че вероятно си има своите основания, които щяха да се разкрият в нужния момент, и затова се съгласих. Щяхме да излезем двамата по-следващата вечер.
Вечерта дойде, но тъкмо като се готвехме да тръгваме, тя се разколеба. Вярно, бях се заял с нея за външния й вид — червилото, зелените клепачи, белите напудрени бузи, пелерината, която се влачеше по земята, полата, която й стигаше едва до коленете, и преди всичко марионетката, онзи ухилен граф Бруга с вид на дегенерат, който тя притискаше към гърдите си и когото смяташе да помъкне със себе си.
— Не — отсякох. — Не и това, за бога!
— Защо?
— Защото… по дяволите, не!
Тя подаде графа на Стася, свали пелерината си и седна да го обмисли. Опитът ми подсказваше, че това е краят на нашата вечер. За моя изненада обаче Стася дойде, прегърна и двама ни — същинска най-голяма сестра — и ни помоли да не се караме.
— Вървете! — каза тя. — Вървете и се забавлявайте! Докато ви няма, аз ще почистя къщата — тя направо ни избута навън и докато вървяхме нататък, продължаваше да вика: — Приятно прекарване! Забавлявайте се!
Неубедително начало, но бяхме решили да караме докрай. Забързахме ход — защо? Накъде се бяхме разбързали? Усещах, че още малко и ще избухна. Но не можех да изкарам и думица навън — езикът ми се беше вързал. Ето ни, търчим, хванати под ръка, „да се забавляваме“, но нямахме нищо определено предвид. Само щяхме да се разхождаме ли?
Не след дълго осъзнах, че сме се запътили към метрото. Влязохме, изчакахме влака, качихме се, седнахме. Още не си бяхме разменили нито дума. На Таймс скуеър станахме като роботи, настроени на една и съща вълна, и се заизкачвахме по стълбите. Бродуей. Все същият стар Бродуей, все същите стари неонови адски огньове. Инстинктивно се насочихме на север. Хората се заковаваха на място и ни зяпаха. Преструвахме се, че не забелязваме.
Най-накрая пристигнахме пред „При Чин Лий“.
— Ще се качим ли? — попита тя. Кимнах. Тя тръгва направо към сепарето, в което бяхме онази първа нощ — преди хиляда години.
В мига, в който храната пристига, езикът й се развързва. Всичко нахлува обратно: храната, която ядяхме, начинът, по който седяхме един срещу друг, мелодиите, които слушахме, нещата, които си казвахме… Нито една подробност не беше пропусната.
Докато възпоминанията следваха едно след друго, ни обземаше все по-сантиментално настроение. „Да се влюбя отново… Никога не съм го искал… Какво да правя?“ Все едно нищо не се беше случило междувременно — нито Стася, нито животът по мазетата, нито недоразуменията. Само ние двамата, двойка неразделни птички, които щяха да живеят вечно.
Истинска генерална репетиция — това беше. Утре щяхме да си изиграем ролите пред препълнен салон.
Ако ме попитаха коя е истинската реалност — този любовен унес, тази приспивна песен или вдъхновилата го калайдисана драма, — аз бих отговорил: „Това. Това е реалността!“
Сън и реалност — не са ли те взаимозаменяеми?
Надмогнали себе си, ние отпуснахме юздите на езиците си, гледахме се с нови очи — очи по-жадни и по-алчни от всякога, вярващи, обещаващи, сякаш това беше последният ни час тук, на земята. Най-сетне се бяхме намерили един друг, разбирахме се един друг и щяхме да се обичаме за вечни времена.
Все още росни, все още замаяни от изпаренията на блаженството, ние тръгнахме, хванати под ръка, и заскитахме по улиците. Никой не спря да ни гледа.
В едно бразилско кафене отново седнахме и подновихме диалога. Тук потокът показа признаци на непостоянство. Сега заизлизаха колебливи признания, обагрени с вина и разкаяние. Всичко онова, което беше извършила — а тя беше извършила по-лоши неща, отколкото си представях, — го бе извършила от страх, че ще загуби любовта ми. Какъвто съм си простак, твърдях, че преувеличава, умолявах я да забрави миналото, заявих, че то няма значение, независимо дали е истина или лъжа, действително или въображаемо. Заклех се, че никога няма да има друга освен нея.