Масата, на която седяхме, бе с формата на сърце. Тъкмо към това сърце от оникс отправяхме клетвите си за вечна вярност. Но най-накрая вече не можех да издържам. Бях чул твърде много.
— Да вървим — помолих я.
Замъкнахме се вкъщи с такси, твърде изтощени, за да си разменим още една дума.
Влязохме в една съвсем променена обстановка. Всичко беше подредено, излъскано, блестящо. Масата беше наредена за трима. В самия й център стоеше огромна ваза, от която стърчеше грамаден букет теменужки.
Всичко щеше да е идеално, ако не бяха теменужките. Тяхното присъствие като че надделяваше над всички думи, преминали между нас. Красноречив и неоспорим бе безмълвният им език. Без дори да отлепят устни, те ни изясняваха, че любовта е нещо, което трябва да споделяш. „Обичай ме така, както те обичам аз“ — това беше посланието им.
Коледа вече беше съвсем близо и, откликвайки на духа на сезона, двете решиха да поканят Рикардо на гости. Той молеше от месеци да му се окаже тази чест. Как бяха успели да отблъскват един така настоятелен ухажор толкова дълго време — това не можех да проумея.
Тъй като често бяха споменавали името ми пред Рикардо — аз бях техният ексцентричен приятел писател, може би гений!, — се уговорихме да се отбия скоро след като той пристигне. Целта на тази стратегия беше двояка, но основната идея беше да се погрижим Рикардо да си тръгне, когато си тръгнат и те.
Дойдох и заварих Рикардо да кърпи пола. Атмосферата беше като в платно на Вермеер. Или като в статия от Сатърдей ивнинг поуст, описваща дейността на Помощната организация на жените домакини.
Рикардо веднага ми допадна. Той беше всичко онова, което те бяха казвали за него, плюс нещо извън обхвата на техните антени. Веднага започнахме да разговаряме така, сякаш цял живот сме били приятели. Или братя. Бяха ми казали, че е кубинец, но скоро открих, че е каталунец, емигрирал в Куба като млад. Също като другите от неговата раса той изглеждаше сериозен, почти мрачен. Но в мига, в който се усмихнеше, човек разкриваше детинската му душа. Тежкият му гърлен акцент караше думите му да звучат като удари на барабан. Физически много приличаше на Казалс. Беше проницателно сериозен, макар и не смъртно сериозен, както ме бяха накарали да повярвам.
Като го наблюдавах, надвесен над шева, си спомних какво беше казала веднъж Мона за него. По-точно онези думи, които той бил произнесъл толкова тихо: „Един ден ще те убия.“ И наистина беше човек, способен на подобно нещо. Доста странно, но имах чувството, че всичко, което на Рикардо му хрумнеше да направи, би било напълно оправдано. Убийството в този случай не можеше да се нарече престъпление — то щеше да е акт на справедливост. Този мъж бе неспособен на непочтено дело. Той беше човек на душата, цял беше душа.
От време на време сръбваше от чая, който му бяха налели. И огнена вода да беше, сигурно щеше да я отпива по същия тих, спокоен начин, помислих си. Спазваше ритуал. Дори и начинът, по който говореше, внушаваше впечатлението, че е част от ритуал.
В Испания той бил музикант и поет. В Куба беше станал обущар. Тук беше никой. Ала да бъде никой го устройваше чудесно. Той беше никой и всички. Нямаше какво да доказва, нямаше какво да постига. Напълно завършен, като скала.
Беше греховно обикновен, но от всяка пора на неговото същество се излъчваше единствено доброта, милост и търпение. И това бе човекът, на когото те си въобразяваха, че правят страхотна услуга! Колко малко подозираха те страстното му разбиране! За тях беше невъзможно да повярват, че знае всичко, и въпреки това не им дава нищо друго освен обич. Или че не очаква от Мона нищо повече от привилегията да продължи да възпламенява безумната му страст.
— Един ден — каза той тихо — ще се оженя за теб. И тогава: всичко това ще е като сън.
Той бавно вдига очи — първо към Мона, после към Стася, после към мен. Сякаш за да каже…
— Чу ме.
— Какъв късметлия — казва той, приковал в мен непоколебим, благ поглед. — Какъв късметлия си, че се радваш на дружбата на тези две жени. Аз все още не съм допуснат до най-вътрешното обкръжение.
После се обръща към Мона и казва: