— Скоро ще се умориш вечно да бъдеш загадъчна. Това е все едно по цял ден да висиш пред огледалото. Аз те виждам иззад огледалото. Загадката не е в онова, което правиш, а в онова, което си. Когато те измъкна от този болнав живот, ти ще си гола като статуя. Сега красотата ти е само мебелировка. Мебелировка, размествана твърде често. Трябва да я върнем пак на мястото й — на сметището. Навремето си мислех, че всичко трябва да се изразява поетично или музикално. Не разбирах, че има място и причина за грозните неща. Най-лошото нещо за мен беше вулгарността. Но вулгарността може да бъде честна, дори привлекателна, както открих. Няма нужда да издигаме всичко чак до звездите. Основата на всичко е от глина. Дори и на Елена от Троя. Никой, дори и най-красивата от всички жени, не бива да се крие зад красотата си…
Докато говореше така със своя тих, спокоен тон, той продължаваше да кърпи. Ето го истинския мъдрец, помислих си. Мъж и жена, разделени по равно. Страстен, ала въпреки това спокоен и търпелив. Отчужден, ала въпреки това даващ всичко от себе си. Проникваше докрай в душата на своята любима, непоколебим, предан, почти идолопоклонник, ала въпреки това познаваше и най-мъничкия й недостатък. Истинска благородна душа, както би казал Достоевски.
А те си мислеха, че срещата с този индивид ще ми достави удоволствие, защото имам слабост към глупаците!
Вместо да разговарят с него, те го струпваха с въпроси — глупави въпроси, предназначени да разкрият абсурдната невинност на природата му. На всички техни питания той отговаряше в един и същ дух. Отвръщаше им, сякаш отговаряше на безсмислените забележки на деца. Макар и напълно да съзнаваше дълбокото им безразличие към неговите обяснения, които той умишлено протакаше, той говореше така, както мъдреците често говорят с децата: насаждаше в ума им семената, които по-късно щяха да покълнат и с покълването си щяха да им напомнят за тяхната жестокост, за упоритото им невежество и за способността на истината да лекува.
Вследствие на това те не бяха толкова безсърдечни, колкото поведението им би могло да накара някого да повярва. Бяха привързани към него, дори човек би могъл да каже, че го обичаха по начин, който за тях беше уникален. Никой друг от познатите им не би могъл да предизвика такава искрена обич, такова дълбоко уважение. Не се присмиваха на тази любов, ако това беше любов. Тя ги списваше. Беше онзи вид любов, каквато обикновено само животно бе способно да пробуди. Защото само животните, както изглеждаше, са способни да проявят онова тотално приемане на човешкия род, предизвикващо отдаване на цялото ти същество — отдаване без въпроси, нещо повече, отдаване, както твърде рядко едно човешко същество се отдава на друго.
За мен беше повече от странно подобна сцена да се разиграва около маса, около която толкова често непрекъснато се дърдореше за любов. Тъкмо заради тези постоянни изригвания бяхме започнали да я наричаме масата, за изкормяне. В кое ли друго жилище, често се чудех, би могъл да съществува този неспирен смут, този пъкъл от емоции, тези опустошителни разговори за любов, които винаги завършваха дисонантно? Едва сега, в присъствието на Рикардо, реалността на любовта пролича. Любопитно, думата почти не се споменаваше. Но именно любовта и нищо друго прозираше във всичките му жестове, изливаше се от всяка негова дума.
Любов, ви казвам. Можеше да е и Бог.
Същият този Рикардо, дадоха ми да разбера, бил закоравял атеист. Също така можеха да кажат и закоравял престъпник. Може би онези, които най-силно са обичали Бога и човека, са били закоравели атеисти, закоравели престъпници. Лунатиците на любовта, така да се каже.
Това, за какъв го вземат, нямаше никакво значение за Рикардо. Той можеше да създаде илюзията, че е тъкмо онова, което някой искаше той да бъде. И все пак винаги си беше той.
Но аз никога повече няма да го срещна, мислех си аз, нито някога ще го забравя. Макар сигурно само веднъж в живота да ни е дадено да попаднем в присъствието на напълно и абсолютно истинско същество, това е достатъчно. Повече от достатъчно. Не беше трудно за разбиране защо един Христос или Буда са можели с една-единствена дума, поглед, жест да засегнат дълбоко природата и съдбата на обърканите души, движещи се в техните сфери. Разбирах също и защо някои остават безучастни.
В разгара на тези размишления ми хрумна че може би аз съм изиграл подобна роля, макар и в далеч по-слаба степен, в онези незабравими дни, когато, молейки за унция разбиране, за знак на опрощение, за мъничко милост, в кабинета ми се изливаше непрекъснат поток от злочести мъже, жени и младежи от всякакъв сорт. От мястото, където седях като началник на отдела по заетостта, сигурно съм им приличал или на милостиво божество, или на суров съдия, може би дори на екзекутор. Имах власт не само над собствения им живот, но и над техните близки. Сякаш имах власт над самата им душа. Като ме търсеха след работно време, какъвто навик имаха, те често ми напомняха на осъдени, промъкващи се в изповедалнята през задния вход на църквата. Де да знаеха, че с техните молби за милост ме обезоръжаваха, крадяха моята власт и авторитет. Не аз им помагах в подобни моменти — те помагаха на мен. Те ме смиряваха, правеха ме състрадателен, учеха ме как да давам от себе си.