— Това е славянката в нея — казваше тя.
Сега, когато властите повериха Стася в ръцете на Мона, беше наш дълг да преценим по-ясно положението и да осигурим по-надежден, по-спокоен начин на живот на това сложно създание. Според жалната история на Мона освободили Стася от затвора й с най-голяма неохота. Какво им е казала за своята приятелка — и за себе си също, — може да узнае само дяволът. Чак след седмици и само с най-ловки маневри успях да сглобя пъзела, който тя бе конструирала в разговора си с лекуващия лекар. Ако си нямах друга работа, щях да заявя, че и двете са за лудницата. За щастие чух и друга версия на разговора и то най-неочаквано не от друг, а от Кронски. Защо се беше заинтересувал от случая не знам. Без съмнение Мона бе дала на властите името му — като семеен лекар. Вероятно му се беше обадила посред нощ и с ридаещ глас го бе умолявала да направи нещо за обичната й приятелка. Онова, което пропусна да ми каже, беше във всеки случай, че Кронски бе гарантирал за освобождаването на Стася, че никой не отговаря за нея и че една дума от него (на властите) можеше да се окаже пагубна. Това последното беше ала-бала и аз така и го приех. Истината вероятно беше, че отделенията са били претъпкани до преливане. Имах едно наум да посетя болницата някой хубав ден и да разбера точно какво се е случило. (Само за протокола.) Нямаше за къде да бързам. Усещах, че сегашното положение е само прелюдия или предвестие за онова, което тепърва щеше да става.
Междувременно хуквах към Вилидж всеки път, когато имах импулс. Скитосвах навсякъде като улично псе. Приближах ли електрически стълб, вдигах крак и го опикавах: бау-бау! Бау!
Ето защо често се оказвах пред Железния котел, до парапета, отделящ мизерната полянка, сега потънала до колене в черен сняг, и гледах кой идва и кой си отива. Двете маси най-близо до прозореца бяха на Мона. Наблюдавах я как припка напред-назад в приглушената светлина на свещите, раздава храната с вечната цигара, залепена на устните, а лицето й разцъфва в усмивка, докато поздравява клиентите и им взима поръчките. От време на време Стася сядаше на масата, вечно с гръб към прозореца, облегнала лакти на масата и подпряла глава с длани. Обикновено продължаваше да седи и след като и последният клиент си отидеше. После Мона сядаше при нея. Съдейки по израза на лицето на втората, те вечно водеха оживен разговор. Понякога така се заливаха от смях, че чак се превиваха. Ако в това настроение някой от любимците им се опиташе да се присъедини към тях, те го отпъждаха като муха винарка.
За какво ли можеха да си говорят тези две мили създания, че толкова, ама толкова да ги поглъща? И да е толкова болезнено смешно. Отговорете ми и сядам и ви написвам историята на Русия.
В мига, в който подозирах, че се готвят да тръгнат, офейквах. Бродех бавно и горестно, надничах ту в един, ту в друг бардак и накрая стигнах до площад „Шеридан“. На ъгъла на площада, вечно осветено като старомоден бар, беше свърталището на лесбийките. Знаех, че двете най-накрая ще се домъкнат тук. Чаках само да се уверя, че ще седнат. После — поглед към часовника, за да преценя, че само след два-три часа поне едната от двете ще се върне в леговището. Беше утешително, като хвърлиш последен поглед към тях, да установиш, че вече са се превърнали в център на загрижено внимание. Утешително — що за дума?! — да знаеш, че са под закрилата на милите създания, които така добре ги разбираха и вечно се сплотяваха, за да ги подкрепят. Беше забавно и да размишляваш, докато влизаш в метрото, че с леко преподреждане на дрехите дори експерт по Бертийон би срещнал трудности да установи кой е момче и кой — момиче. Момчетата неизменно бяха готови да умрат за момичетата и обратно. Не бяха ли всичките в същия зловонен кюп, в който са погребани всички чисти, почтени души? Толкова милички бяха — цялата банда. Направо сладурчета. Олеле, мале, какви дрешки само си измисляха! Всяка от тях, особено момчетата, беше родена актриса. Дори и онези срамежливи дребосъчета, дето се свиваха по ъглите и си гризяха ноктите.
Дали от контакта с тази атмосфера, в която царяха любов и взаимно разбирателство, Стася не бе развила идеята, че между мен и Мона не всичко е наред? Или се дължеше на ударите с парен чук, които нанасях в мигове на истина и откровеност?