„Църквата не е царството Божие; църквата се е появила в историята и действа в историята: тя не означава трансфигурация на света, поява на ново небе и на нова земя. Царството Божие е трансфигурация на земята, не само трансфигурация на отделния човек, но и трансфигурация на общественото и космическото; и това е краят на този свят — свят на правда и красота. Когато Достоевски е казал, че красотата ще спаси света, е имал предвид трансфигурацията на света и идването на царството Божие и това е есхатологичната надежда…“
Като говоря за себе си, трябва да кажа, че ако някога съм имал надежди — есхатологични или каквито щете, — то тъкмо Достоевски ги разби. Или може би трябва да го смекча, като кажа, че е „обявил за невалидни“ онези културни стремежи, породени от западното ми възпитание. Азиатската част, с една дума, монголецът в мен, е останала непокътната и винаги ще си остане такава. Тази моя монголска страна няма нищо общо с културата и личността; тя представлява съществото — корен, чиято мъзга идва от някой неподвластен на времето прародителски клон на генеалогичното дърво. В този бездънен резервоар всички хаотични елементи на собствената ми природа и на американското ми наследство са погълнати, както океанът поглъща реката, вливаща се в него. Странно, но като роден в Америка, аз разбирам Достоевски или по-скоро героите му и проблемите, които ги измъчват, по-добре, отколкото ако бях европеец. Струва ми се, че английският е по-подходящ да предаде Достоевски (ако трябва да го четете в превод) от френския, немския, италианския и всеки друг неславянски език. А американският живот — от гангстерското до интелектуалното равнище — има парадоксално огромни прилики с многопластовото руско ежедневие на Достоевски. Какво по-добро доказателство да искаме от метрополиса Ню Йорк, в чиято почва конгломерат избуява като бурен всяка разпътна, позорна, откачена идея? Човек трябва само да се сети за тамошната зима, за това, какво значи да си гладен, самотен, отчаян в този лабиринт от монотонни улици, оградени от монотонни къщи, гъмжащи от монотонни индивиди, претъпкани с монотонни мисли. Монотонни и в същото време неограничени!
Милиони от нас никога не са чели Достоевски и дори при споменаване името му не им говори нищо, но въпреки това те — милиони хора — направо са извадени от Достоевски, водят същия смахнат, „налудничав“ живот тук, в Америка, който създанията на Достоевски са живели в създадената от въображението му Русия. Ако вчера те все още можеха да бъдат смятани за водещи човешко съществуване, утре светът им ще има характер и ще се отличава с черти, по-фантастично изтерзани от всяко или всичките създания на Бош. Днес те вървят до нас, рамо до рамо и очевидно не стряскат никого със своя допотопен аспект. Някои наистина продължават да следват призванието си — проповядват Евангелието, обличат трупове, грижат се за лудите, — сякаш никога нищо не се е случило. И най-малко понятие си нямат, че „човекът вече не е същият като преди“.
Втора глава
Ах, монотонната тръпка, родена от разхождането по улиците в зимна утрин, когато железните греди са замръзнали за земята, а млякото в бутилките се надига като пънчето на гъба. Северен ден, да го наречем, когато и най-тъпото животно не би дръзнало да си подаде носа от дупката. Да заговориш непознат в такъв ден и да молиш за подаяния би било немислимо. В този хапещ, ръфащ студ, когато леденият вятър свири в мрачните улици каньони, никой, който е с всичкия си, не би се спрял достатъчно задълго, за да бръкне в джоба си да търси монета. В такава сутрин, която един заможен банкер би описал като „ясна и свежа“, просякът няма право да е гладен или да му трябват пари за път. Просяците са за топлите, слънчеви дни, когато дори и садистът по душа спира да подхвърли трошици на птичките.
Точно в такива дни нарочно нарамвах партида мостри, за да извърша набег към някой от клиентите на баща ми — предварително знаех, че няма да получа поръчка, но ме гонеше всемогъщият глад за разговор.
Имаше по-специално един индивид, когото винаги избирах да посетя в такива случаи, защото с него денят можеше да завърши — и обикновено завършваше — по най-необичаен начин. Рядко се случваше, трябва да добавя, този индивид да си поръча костюм, а когато си поръчаше, уреждаше сметката с години. И все пак той беше клиент. Пред дъртия се преструвах, че още ходя при Джон Стаймър, за да го придумам да си купи пълния комплект дрехи, от които открай време смятахме, че ще има нужда (той вечно разправяше, че един ден щял да стане съдия, тоя Стаймър).