Онова, което никога не издадох на дъртия, беше що за нешивашки разговори си водех обикновено с човека.
— Здравей! За какво си дошъл при мен?
Така обикновено ме поздравяваше.
— Трябва да си луд да си мислиш, че пак ми трябват дрехи. Не съм ви платил последния костюм, който си купих, нали? Кога беше това — преди пет години?
Едва надигаше глава над купа бумаги, в които беше забил нос. Гадна миризма просмукваше цялата кантора поради заклетия му навик да пърди — дори и в присъствието на стенографката си. Освен това вечно си бъркаше в носа. Иначе — имам предвид външно — би могъл да мине за обикновен човечец. Адвокат като адвокат.
Забил глава в бъркотия от правни документи, той изчуруликва:
— Какво четеш напоследък? — Преди да съм отговорил, додава: — Можеш ли да изчакаш навън за няколко минутки? Съвсем се оплетох. Но не бягай… Искам да си побъбрим. — После бърка в джоба си и вади един долар. — Ето, вземи си едно кафе, докато чакаш. И се върни някъде след час… Да вземем да обядваме заедно, а?
В антрето половин дузина клиенти чакат да благоволи да ги изслуша. Той моли всекиго да почака само още мъничко. Понякога висят там по цял ден.
На път към кафенето развалям банкнотата, за да си купя вестник. Преглеждането на новините винаги предизвиква у мен свръхестественото чувство, че съм от друга планета. Освен това трябва да ми се скофти, за да се справя с Джон Стаймър.
Докато преглеждам вестника, размишлявам над големия проблем на Стаймър. Мастурбацията. Вече от години той се опитва да се раздели с този порочен навик. В ума ми изникват откъслеци от последния ни разговор. Спомням си как му препоръчах да пробва някой добър публичен дом — и киселата физиономия, която направи, щом огласих предложението.
— Какво?! Аз, жененият мъж, да се занимавам с тумба мръсни курви?
И аз можах да кажа само:
— Не всички са мръсни!
Но онова, което наистина беше жалко, като съм подхванал темата, беше сериозният, умолителен начин, по който на раздяла ме молеше да му известя, ако се сетя за нещо, което може да помогне… каквото ще да е. И ми се искаше да кажа: „Я стига!“
Минаваше час. За него един час беше като пет минути. Най-накрая ставах и се отправях към вратата. Навън беше такъв мраз, че ми се приискваше да хукна в галоп.
За моя изненада той ме чакаше. Седеше със сключени ръце, облегнати на бюрото, с очи, втренчени в някаква точка във вечността. Пакетът мостри, който бях оставил на бюрото, беше отворен. Бил решил да поръча костюм, информираше ме той.
— Не е спешно — казваше той. — Не ми трябват нови дрехи.
— Не купувай тогава. Знаеш, че не съм дошъл да ти продавам костюми.
— Знаеш ли — казваше той, — ти си май единственият човек, с когото успявам да си поговоря истински. Всеки път, когато те видя, разцъфвам… Какво ще ми препоръчаш този път? За литература ти говоря. Последната — Обломов ли беше? — не ми направи кой знае какво впечатление.
Спира — не за да чуе какво ще му отговоря, а за да събере сили.
— Откакто идва последния път, имам любовна връзка. Изненадва ли те? Да, младо момиче, много младо и нимфоманка до ушите. Направо ме източва до пресъхване. Но не това ме тревожи, а жена ми. Начинът, по който ме обработва, си е жива мъка. Иде ми да изляза от кожата си.
Забелязва усмивката на лицето ми и додава:
— Изобщо не е смешно, да ти кажа.
Телефонът иззвънява. Той слуша внимателно. После, като не е казал нищо освен „да“, „не“, „мисля, че да“, изведнъж крясва в слушалката:
— Не ви ща мръсните пари! Да си намери някой друг да го защитава!
— Опитват се да ме подкупят, представи си — казва той и трясва слушалката. — На това отгоре съдия. Голяма клечка при това. — Изсекваше се мощно. — Е, докъде бяхме стигнали? — и ставаше. — Какво ще кажеш да похапнем? Докато хапваме и пийваме, ще си поговорим по-добре, не мислиш ли?
Спирахме такси и се отправяхме към италианската кръчма, в която ходеше той. Беше уютна — миришеше силно на вино, дървени стърготини и сирене. И практически празна.
След като поръчаше, той казваше:
— Нали нямаш нищо против да говоря за себе си? Май това ми е слабото място. Дори и докато чета, дори и книгата да е хубава, не мога да се удържа да не мисля за себе си, за моите си проблеми. Не че се мисля за толкова важен, разбираш ли. Обсебен съм, това е.