Бих желал вие любезно да наредите на служителите от Парковия отдел да подкастрят, подравнят и подрежат клоните и вейките на разстояние от дванайсет до шестнайсет фута височина над тротоарите, плочниците, настилката, бордюрите и т.н. и да не им позволявате да продължават да клюмат надолу, както правят голяма част от тях сега, и по този начин да се подсигури пространство за ходене под същите…“
Продължаваше безкрайно в същия дух, неизменно подробно и ясно формулирано, без никакви изменения в стила. Още един абзац:
„Бих желал любезно да наредите клоните и вейките да бъдат подкастрени, подравнени и подрязани значително под нивото на покривите на къщите и другите постройки и да не им се позволява да стърчат, засенчват, затулват, покриват и влизат в допир с къщите и другите постройки, и клоните и вейките да бъдат значително разредени помежду всяко едно дърво и да не се позволява на клоните и вейките да засенчват, затулват, покриват, обвиват, обгръщат, обрастват или влизат в допир със съседните дървета и по този начин да се осигури много повече светлина, повече естествена светлина, повече въздух, повече красота и много повече безопасност за пешеходците, главните пътни артерии и общо за околността наоколо във всички части на Куинс, Ню Йорк…“
Както казах, докато дочитах писмото се чувствах напълно спокоен, в мир със света и изключително снизходителен спрямо собствената ми безценна персона. Сякаш някаква част от тази светлина — тази „Повече естествена светлина“ — бе нахлула в съществуването ми. Вече не бях обвит в мъглите на отчаянието. Имаше повече въздух, повече светлина, повече красота навсякъде в околностите: в моите вътрешни околности.
И щом дойде съботния следобед, се запътих право към остров Манхатън. На Таймс скуеър се издигнах на повърхността, хапнах набързо в „Автомат“, после взех курс по посока на най-близката танцова зала. Не ми хрумна, че повтарям схемата, довела ме до сегашното ми падение. Чак когато си запробивах път през огромните порти на Танцовия дворец „Ичингъм“, на първия етаж на изкуфялата на вид сграда от тази страна на „Кафе Мозамбик“, ми дойде наум, че тъкмо от същото настроение бях обзет, докато драпах по стръмното разнебитено стълбище на поредната танцова зала на Бродуей и там намерих любимата. Оттогава насам мислите ми напълно се бяха освободили от тези долнопробни зали с платени партньорки — ангели на милостта, които трезво оскубват своите зажаднели за секс благодетели. Сега си мислех само за няколко часа, през които да избягам от скуката, няколко часа забрава — и да ги получа възможно най-евтино. Не се страхувах, че мога да се влюбя отново или дори да изчукам някоя, макар че тъкмо от това имах остра нужда. Просто копнеех да стана като всеки обикновен смъртен, медуза ако щете, в океана на течението. Не исках нищо повече от това да ме люшкат и клатушкат наляво-надясно във водовъртежа на благоуханна плът под подводна дъга от приглушени, опияняващи светлини.
На влизане в залата се почувствах като селянин, дошъл в града. На мига бях заслепен, заслепен от море от лица, от зловонната топлина, излъчваща се от стотици превъзбудени тела, от рева на оркестъра, от калейдоскопния вихър на светлините. Като че всички бяха настроени на трескава вълна. Всеки изглеждаше напрегнат и нащрек, крайно напрегнат, крайно нащрек. Въздухът пращеше от това наелектризирано желание, тази всепоглъщаща съсредоточеност. Хиляда различни парфюма се сблъскваха помежду си и с горещината в залата, с избилата пот, с треската, с похотта на обитателите, защото те съвсем определено, както ми се струваше, бяха някакъв вид обитатели. Може би обитатели на вагиналното преддверие на любовта. Гадни обитатели, вървящи един към друг с разтворени устни, със сухи, горещи устни, жадни устни, устни, които трепереха, умоляваха, хленчеха, просеха, дъвчеха и терзаеха други устни. При това трезви до един. Трезви като краставици. Твърде трезви, всъщност. Трезви като престъпници, готвещи се да свършат някоя беля. Всичките се блъскаха един в друг в огромна, развихрена форма за кейк — разноцветните светлини играеха по лицата им, по бюстовете им, по бедрата им, режеха ги на ленти, в които те се омотаваха и оплитаха, ала винаги се измъкваха ловко, както се въртяха, тяло в тяло, буза в буза, устна в устна.
Бях забравил какво е — тази танцова мания. Твърде много сам, твърде потънал в скръбта си, твърде изтерзан от мисли. Тук бе забравата с нейното безименно лице и окастрени мечти. Тук бе страната на блещукащите палци и сатенени задници, на отпускането на краищата, мис Виктория-Нианза, защото Египет вече го няма, и Вавилон, и Геена. Тук разгонените павиани плуват по корема на Нил и търсят края на всичко. Тук са древните менади, преродени за воя на саксофона и приглушения тромпет. Тук мумиите на небостъргачите изваждат възпалените си яйчници да ги проветрят, докато несекващата музика трови порите, опиянява ума, отваря шлюзовете. С потта, с противната и съкрушителна воня на парфюми и дезодоранти, дискретно изсмуквана от вентилаторите, електрическият мирис на похотта е надвиснал като ореол във въздуха.