Вървейки нагоре-надолу покрай баровете, струпани един връз друг като безценни слитъци, аз се отърквам в тълпата. Хиляда усмивки валят от всички посоки. Вдигам лице, сякаш за да уловя блещукащите капчици роса, разпръсквани от нежния ветрец. Усмивки, усмивки, сякаш нямаше живот и смърт, надбягването към утробата и обратно. Пърхане и шумолене, камфор и рибени кюфтета, масло „Омега“… криле, разперени докрай, крака, голи на пипане, влажни длани, лъщящи чела, пресъхнали устни, изплезени езици, зъби, блестящи като по рекламите, очи — светнали, шарещи, събличащи до голо… пронизващи, проникващи очи — едни търсещи злато, други — ебане, трети — убийство, но всичките — сияещи, безсрамно, невинно сияещи като червената паст на лъва, и преструващи се, да, преструващи се, че е събота следобед, дансинг като всеки друг, путката си е путка, няма плащане — няма ебане, купи ме, вземи ме, смачкай ме, всичко е наред в Ичигуми, не ме настъпвай, не е ли топло, да, много ми харесва, наистина много, ухапи ме пак, по-силно, по-силно…
Докато се провирах през тях, ги преценявах — ръст, тегло, текстура; отърквах се в хълбоците им, измервах гърди, ханшове, талии, оглеждах прически, носове, стойки, поглъщах полуотворени усти, затварях други… провирах се, промъквах се, бутах се, отърквах се, и навсякъде — море от лица, море от плът, изрязана от ятаганени удари светлина, цялата глутница — залепени едни за друг в една огромна терпсихорейска манджа. Над този горещ конгломерат от плът, вихреща се във формата за кейк — размазаните духови инструменти, воят на тромбоните, слепващите се саксофони, пронизителните тромпети, всичките като течен огън, нахлуващ право в жлезите. Отстрани като жадни стражи — огромни преобърнати кани оранжада, лимонада, сарсапарила, кока-кола, бира от корени, мляко от магарици и пулпа от увехнали анемони. А над всичко — безшумното жужене на вентилаторите, засмукващи киселият, гранив мирис на плът и парфюм и разпръскващи го над главите на тълпите, преминаващи по улицата.
Намери някого! Само за това можех да мисля. Но кого? Кръжах ли кръжах наоколо, но нищо не ме удовлетворяваше. Някои бяха чудесни, пленителни — за чукане, така да се каже. Исках нещо повече. Това беше базар, базар на плътта — защо да не си избера? Повечето притежаваха отнесения изглед на празни души, каквито си бяха. И защо не — нямаха си друга работа освен добрите нари, етикети, копчета, блюда, трупащи се сметки, ден вътре, ден навън? Трябваше ли да притежават и личност? Някои, като хищни въздушни птици, притежаваха онзи неописуем вид на водорасли, подмятани в буря — ни уличници, курви, продавачки, ни гризелди. Някои стояха като повехнали цветя или като тръстики, увити в мокри кърпи. Други, чисти като детелини, изглеждаха така, сякаш се надяваха да ги изнасилят, но да не ги повредят сериозно. Добрата жива примамка беше на дансинга — въртеше се и се виеше, а изразителните им ханшове блестяха като моаре.
В един ъгъл до касата се бяха събрали танцьорките — сияйни и свежи, сякаш току-що излезли от ваната. До една с прекрасни прически и рокли. Чакаха да бъдат купени и, ако им се усмихнеше късметът, нагостени и напоени. Очакваха да дойде точният мъж — онзи преситен милионер, който в миг на забрава можеше да им предложи брак.
Стоях до парапета и ги оглеждах хладно. Ако сега беше Йошивара… Ако щом погледнеш към тях, те щяха да се съблекат, да направят няколко неприлични жеста, да те помамят с дрезгав глас. Но Ичигуми следва по-друга програма. То ти предлага много мило и искрено да откъснеш избраното от тебе цвете, да я поведеш към центъра на дансинга, да си гугукате, да се пощипвате, да се въртите и люшкате, да купиш още билети, да почерпиш момичето с питие, да говориш правилно, да дойдеш и следващата седмица, да избереш друго прекрасно цвете, любезно благодаря, лека нощ.
Музиката спира за малко и танцуващите се стапят като снежинки. Момиче в бледожълта рокля се плъзга обратно към яслата за роби. Прилича на кубинка. Доста нисичка, добре сложена и с ненаситна уста.