Дванайсета глава
Когато в понеделник сутринта пристигнах в службата, намерих на бюрото си телеграма. Черно на бяло пишеше, че корабът й пристигал в четвъртък и да съм я посрещнел на кея.
Не казах нищо на Тони — за него това беше единствено беля. Постоянно си повтарях вестта — изглеждаше почти невероятно.
Часове наред се съвземах. На тръгване от работа същата вечер отново погледнах съобщението, за да съм сигурен, че не съм го прочел погрешно. Не, тя пристигаше в четвъртък, нямаше грешка. Да, идущият четвъртък, не следващият, не последният. Този четвъртък. Беше неправдоподобно.
Първото нещо, което трябваше да направя, беше да намеря квартира. Малка уютна стаичка някъде, не твърде скъпа. Което значеше, че пак трябва да взема пари назаем. От кого? Със сигурност не и от Тони.
Нашите не умряха от радост, като чуха новината. Единствената забележка на майка ми беше: „Надявам се сега, когато тя се върне, да не зарежеш работата си“.
Четвъртъкът дойде и аз застанах на кея един час по-рано. Беше взела един от бързите германски лайнери. Корабът пристигна с малко закъснение, пътниците слязоха, багажът се стопи от погледа, но от Мона или Стася — ни вест, ни кост. Паникьосан, се втурнах към канцеларията със списъка на пътниците. Името й го нямаше там, нито пък това на Стася.
Върнах се в наетата от мен стаичка със сърце, натежало като олово. Без съмнение тя можеше да ме извести. Беше жестоко от нейна страна, абсолютно жестоко.
На другата сутрин, малко след като пристигнах на работа, ми се обадиха по телефона от телеграфната служба. Имало телеграма за мен. „Прочетете ми я!“ — креснах. (Какво чакаха, тъпаците му медни?)
Съобщение:
„Пристигам събота Беренгария. С обич.“
Този път така и стана. Видях я как слиза по мостчето. Тя, тя. И по-пленителна от всякога. Освен малкия тенекиен куфар носеше и куфарче и кутия за шапки, претъпкана с разни неща. Но къде беше Стася?
Стася останала в Париж. Не можела да каже кога ще се върне.
Чудесно! — помислих си. Нямаше нужда да продължавам с разпита.
Когато в таксито й казах за наетата от мен стая, тя като че много се зарадва.
„По-нататък ще намерим по-добра квартира“ — забеляза тя. (Божичко, не! — си рекох. — Защо ни е по-добра квартира?)
Умирах да й задам хиляди въпроси, но се сдържах. Дори не я попитах защо е сменила кораба. Какво значение имаше какво се е случило вчера, преди месец, преди пет години? Тя се върна — и това ми стигаше.
Нямаше нужда от въпроси — тя гореше от желание да ми разказва. Трябваше да я моля да забави темпото, да не ми стоварва всичко наведнъж. „Запази и за по-късно“ — казах й.
Докато ровеше из куфара — беше надомъкнала всякакви подаръци, включително картини, дърворезби, албуми с репродукции — не можех да устоя да не я любя. Направихме го на пода, сред вестниците, книгите, картините, дрехите, обувките и какво ли още не. Но дори и това прекъсване не секна потока от думи. Имаше толкова много за разказване, толкова имена за изреждане. За ушите ми това звучеше като налудничаво дърдорене.
— Кажи ми едно — прекъснах я рязко. — Сигурна ли си, че на мен там ще ми хареса?
На лицето й се изписа абсолютен екстаз.
— Да ти хареса? Вал, за това си мечтал цял живот! Мястото ти е там. Дори повече, отколкото на мен. Там е всичко, което търсиш и никога няма да намериш тук. Всичко.
И тя отново се впусна — улиците, как изглеждали, кривите, лъкатушим улички, слепите улици, очарователните малки площадчета, огромните широки булеварди, например тръгващите от площад „Етоал“. После — пазарите, касапниците, сергиите за книги, мостовете, ченгетата с велосипеди, кафенетата, кабаретата, обществените градини, фонтаните, даже писоарите. Приказваше ли, приказваше като екскурзовод. Можех само да въртя очи, да клатя глава, да пляскам с ръце. „Ако е поне наполовина толкова добро — мислех си, — ще е прекрасно.“
Имаше една кисела нотка: французойките. Определено не били красиви, искаше тя да знам. Привлекателни да. Но не красавици като нашите американки. Мъжете, от друга страна, били интересни и живи, макар че било мъчно да се отървеш от тях. Според нея французите щели да ми харесат, макар да се надявала да не прихвана навиците им, що се отнася до жените. Техните разбирания за жената според нея били „средновековни“. Мъжът имал правото да пребие жена на публично място.
— Ужасно е за гледане — възкликна тя. — Никой не смее да се намесва. Дори и ченгетата извръщат глави.