Приех го с обичайното зрънце съмнение. Женски възглед. Що се отнася до тая работа с американските красавици, Америка да си държи красавиците за себе си. Мен те никога не са ме привличали.
— Трябва да се върнем там — каза тя, забравяйки, че „ние“ не бяхме заминали заедно там. — Това е единственият живот за тебе, Вал. Там ще пишеш, обещавам. Дори и да гладуваме. Там като че никой няма пари. И все пак се оправят — как, не мога да ти кажа. Както и да е, да си разорен там не е същото като тук. Тук това е грозно. Там е… ами, романтично, предполагам, че ще кажеш. Но като се върнем там, ние няма да сме разорени. Сега трябва да работим здраво, да спестим пари и да можем да поживеем там поне две-три години, след като заминем.
Хубаво беше да я слушаш как говори толкова сериозно за „работа“. Следващия ден, неделя, прекарахме в разходки и разговори. Нищо друго освен планове за бъдещето. За икономия тя реши да потърсим квартира, където да можем да си готвим. Нещо по-домашно от наетата от мен спалня. „Място, където ще можеш да работиш“ — формулира го тя.
Моделът беше твърде познат. Нека бъде както тя иска, помислих си. И без това ще го постигне.
— Сигурно тази твоя работа е ужасно скучна — забеляза тя.
— Не е чак толкова лошо.
Знаех си какво ще е следващото изречение.
— Не смяташ да работиш там завинаги, надявам се?
— Не, мила. Скоро пак ще се заловя с писане.
— Там — каза тя — хората като че се справят по-добре, отколкото тук. И с много по-малко пари. Ако човек е художник, той рисува. Ако е писател — пише. Не отлагат нещата, докато положението стане розово. — Тя млъкна — без съмнение смяташе, че ще проявя скептицизъм. — Знам, Вал — продължи тя с променен глас. — Знам, че мразиш да ме виждаш какво върша, за да свързваме двата края. И на мен не ми харесва. Но не можеш едновременно да работиш и да пишеш, това е ясно. Ако някой трябва да се жертва, нека това бъда аз. Честно, онова, което правя, не е жертва. Аз живея само за да те виждам как се занимаваш с онова, което искаш. Трябва да ми се довериш, да ми довериш да правя онова, което е най-добро за тебе. След като заминем за Европа, нещата ще са по-различни. Ти там ще разцъфтиш — знам го. Тук живеем такъв мижав, нищожен животец. Разбираш ли, Вал, че надали ти е останал някой приятел, когото искаш да видиш? Това не ти ли подсказва нещо? Там трябва само да седнеш в някое кафене и веднага намираш приятели. Освен това те говорят за нещата, за които ти обичаш да говориш. Улрик е единственият приятел, с когото разговаряш така. С останалите ти си просто смешник. Вярно е, нали?
Трябваше да призная, че беше прекалено вярно. Този откровен, сърдечен разговор ме накара да мисля, че може би тя знае по-добре от мен кое е добро за мен и кое не. Никога не съм бил по-нетърпелив да намеря щастливо разрешение на нашите проблеми. Особено проблемът с тясното сътрудничество. Проблемът с гледането в една посока.
Беше се завърнала само с няколко цента в портмонето. Смяната в последния момент на корабите била заради липсата на пари, така ми каза. Разбира се, не беше само това и тя продължи с обясненията — много сложни, но всичко беше толкова припряно и объркано, че не можах да схвана. Онова, което ме изненада, беше, че за нула време тя ни намери нова квартира — на една от най-красивите улици в цял Бруклин. Беше намерила точното място, беше платила месечния наем предварително, нае ми пишеща машина, напълни килера и господ знае какво още. Любопитен бях откъде ли е намерила мангизите.
— Не ме питай — рече ми тя. — Като ни потрябват, ще има и още.
Сетих се за немощните ми усилия да изръся някой кирлив долар. И за парите, които все още дължах на Тони.
— Знаеш ли — каза тя, — всички толкова се радват да ме видят пак, че нищичко не могат да ми откажат.
„Всички.“ Преведох си го като „някой“.
Знаех какво ще последва: „Зарежи я тази отвратителна работа!“
И Тони го знаеше.
— Знам, че няма да останеш с нас още дълго — каза ми той един ден. — В известен смисъл ти завиждам. Когато наистина напуснеш, погрижи се да не си изгубим дирите. Ще ми липсваш, копеле такова.
Опитах се да му кажа колко съм му признателен за всичко, което е направил за мен, но той махна с ръка.
— И ти би направил същото на мое място — рече той. — Сега сериозно — смяташ ли вече да улегнеш и да пишеш? Надявам се. Гробари всеки ден намираме, писатели — не. Е, какво?
Не мина и седмица и се сбогувах с Тони. Повече не го видях никога. В крайна сметка му върнах парите, но капка по капка. Други, на които дължах, си получиха парите чак петнайсет-двайсет години по-късно. Неколцина умряха, преди да им дойде редът. Такъв е животът — „университетът на живота“, както казва Горки.