— Той е същият като тебе, мрази Вилидж и всичките онези бохемски глупости. Сериозно, Вал, той притежава култура. Например, страстно обича музиката. Май някога е свирил на цигулка.
— Така ли? А как го наричаш този дядка?
— Татенце.
— Татенце?
— Да, просто „татенце“.
— Колко годишен е… горе-долу?
— Предполагам, към петдесетте.
— Май не е много стар, нали?
— Не. Но е със закоравели навици. Изглежда по-стар.
— Е — казах аз, за да приключим с темата, — всичко това е много интересно. Кой знае, може и да доведе до нещо. Хайде да се поразходим, какво ще кажеш?
— Разбира се — отвърна тя. — Както искаш ти.
Както искаш ти. Този израз не го бях чувал от устата й месеци наред. Дали пътуването до Европа не бе предизвикало вълшебна промяна? Или пък се готвеше нещо, за което тя псе още не можеше да ми каже? Не изгарях от желание да подхранвам съмнения. Но миналото съществуваше с всичките си издайнически белези. Това предложение на татенцето сега — всичко изглеждаше открито, истинско. И очевидно предприето заради мен, не заради нея. И какво, ако наистина й беше тръпка да я вземат за писателка, а не за актриса? Правеше го, за да ми даде начален старт. Това беше нейният начин да реши проблемите ми.
Една страна от тази ситуация ме интригуваше силно. По-късно се запалих по това, когато тя ми цитира някои разговори, които беше водила с татенцето. Разговори относно „нейното творчество“. Татенцето очевидно не беше пълен глупак. Задаваше въпроси. Понякога трудни въпроси. И тъй като тя не беше писателка, надали би могла да знае, че когато я изправят срещу директен въпрос: „Защо казваш това?“, отговорът може да бъде и „Не знам“. Тъй като си мислеше, че би трябвало да знае, тя даваше най-невероятни обяснения, обяснения, с които един писател би се гордял, де да имаше мозък да ги измисли толкова бързо. Татенцето обожаваше тези отговори. В края на краищата, и той не беше писател.
— Разкажи ми още! — казвах.
И тя ми разказваше, макар голяма част от това вероятно да беше измислица. Облягах се назад и се скъсвах от смях. Веднъж бях толкова възхитен, че подхвърлих:
— Откъде знаеш, че не можеш и ти да станеш писателка?
— О, не. Вал, не и аз. От мен не става писателка. Аз съм актриса и нищо повече.
— Искаш да кажеш измамница?
— Искам да кажа, че не притежавам истински талант за нищо.
— Невинаги си смятала така — рекох. Беше ми болно, че съм я принудил да направи подобно признание.
— Смятах! — избухна тя. — Станах актриса… или по-скоро стъпих на сцената… само за да докажа на родителите си, че съм повече от онова, за което ме мислеха. Не обичах театъра наистина. Ужасявах се всеки път, когато приемех роля. Чувствах се мошеничка. Когато казвам, че съм актриса, имам предвид, че вечно се преструвам. Не съм истинска актриса и ти го знаеш. Не ми ли четеш мислите през цялото време? Усещаш всичко фалшиво или превзето. Понякога ти се чудя как издържаш да живееш с мен. Честно, чудя ти се…
Странни думи от нейната уста. Дори и сега, когато беше толкова честна и искрена, тя играеше. Сега се преструваше, че е само една преструвана. Като много жени с актьорски талант, когато ставаше въпрос за собственото й „аз“, тя или се омаловажаваше, или се величаеше. Можеше да бъде естествена само когато искаше да впечатли някого. Това беше нейният начин за обезоръжаване на противника.
Какво ли не бих дал да подслушам някой неин разговор с татенцето! Особено когато обсъждат писането. Нейното писане. Кой знае? Може би дядката, както тя го наричаше с неохота, прозираше преструвките й. Може би само се беше престорил, че я изпитва (с тази писмена задача) за да й е по-лесно да приеме парите, с които я обсипваше. Може би си мислеше, че като й позволила мисли, че тя печели тези пари, той спестяваше на себе си неудобството. От онова, което схванах, той надали беше от онези, които открито биха й предложили да им стане любовница. Тя никога не го каза направо, но намекна, че физически бил донякъде отблъскващ. (Как иначе би се изразила една жена?) Но да продължим с мисълта… Като ласкаеше нейното его — а какво по-ласкателно за жена от нейния тип от това, да я приемат сериозно като творец? — може би тя би приела ролята на любовница, без да я попитат. От едната благодарност. Жената, когато е наистина благодарна за вниманието, което получава, почти винаги предлага тялото си.
Шансовете, разбира се, бяха тя да предлага ценност срещу ценност и да е така от самото начало.