— И ти си обсебен — продължаваше той, — но по по-здравословен начин. Разбираш ли, аз съм погълнат от себе си и се мразя. Направо се презирам, да ти кажа. Не бих могъл да чувствам подобно нещо към никое друго човешко същество. Познавам и кътните си зъби и мисълта за това, какво представлявам, как би трябвало да изглеждам на околните, ме отвращава. Имам само едно добро качество: честен съм. Не че имам заслуги… това е чисто инстинктивна черта. Да, честен съм с клиентите си — и със себе си.
Намесвах се:
— Може и да си честен със себе си, както казваш, но може би ще е по-добре за теб, ако беше по-щедър. Към себе си, искам да кажа. Щом не можеш да се отнасяш прилично към себе си, как очакваш другите да го правят?
— Не ми е в природата да ми идват такива мисли — бързо отговаряше той. — Аз съм пуритан открай време. Дегенерат, естествено. Проблемът е, че не съм достатъчно дегенерирал. Спомняш ли си как веднъж ме попита чел ли съм някога маркиз дьо Сад? Е, пробвах, ама ми писна до смърт. Може би е прекалено френски за вкуса ми. Не знам защо го наричат божествения маркиз, а ти?
Досега той вече е опитал киантито и сме до уши в спагети. Виното имаше загряващ ефект. Всъщност това също му беше проблем — неспособността да се отърве от себе си дори и под влияние на алкохола.
Сякаш ми четеше мислите, той започваше със забележката, че аз съм си чиста проба менталист.
— Менталист, който може да накара дори хуя си да мисли. Пак се смееш. Но е трагично. Младото момиче, за което ти говорих — тя ме мисли за велик ебач. Не съм. Но тя е. Страхотно се ебе. Аз… аз еба с мозъка си. Все едно водя кръстосан разпит, но с хуя си вместо с разума си. Гадно звучи, нали? И е. Защото колкото повече еба, толкова повече се съсредоточавам върху себе си. От време на време — с нея, искам да кажа — изведнъж се осъзнавам и се питам кой ли е отсреща. Сигурно е махмурлук от чекиите. Схващаш, нали? Вместо сам да си го правя, някой ми го прави. По-хубаво е от чекиите, защото си още по-независим. Момичето, разбира се, си прекарва страхотно. Може да прави с мен каквото си поиска. Точно там е гъделът за нея… това я възбужда. Ала тя не знае — може би ако й го кажа, ще се уплаши… е, че мен ме няма там. Нали го знаеш израза „цял съм слух“. Е, аз цял съм разум. Разум, към който е прикрепен хуй, ако може така да се каже… Между другото, понякога ми се ще да те питам за теб. Как се чувстваш, докато го правиш… реакциите ти… и въобще. Не че ще ми помогне много. Просто съм любопитен.
Изведнъж той превключи. Искаше да узнае дали вече съм написал нещо. Когато му казах „не“, той отвърна:
— Точно в момента ти пишеш, само че не го знаеш. Ти пишеш през цялото време, не го ли разбираш?
Стъписан от тази странна забележка, възкликнах:
— За мен ли говориш или за всички?!
— Разбира се, че не говоря за всички! За теб говоря, за теб! — гласът му стана писклив и раздразнителен. — Веднъж ми каза, че би искал да пишеш. Е, кога очакваш да почнеш? — той млъкна, за да налапа огромна хапка. Докато преглъщаше, продължи: — Защо ти говоря така, си мислиш? Защото си добър слушател? Съвсем не! Мога да си издърдоря и майчиното мляко пред теб, защото знам, че си жизнено не заинтересован. Интересувам те не аз, Джон Стаймър, а онова, което ти разказвам, или начинът, по който ти го разказвам. Но аз определено се интересувам от теб. Има доста голяма разлика.
Известно време дъвчеше в мълчание.
— Ти си почти толкова сложен, колкото съм и аз — продължи той. — Знаеш го, нали? Любопитен съм да разбера какво движи хората, особено типове като теб. Не се безпокой, няма да те човъркам, защото предварително си знам, че няма да ми отговориш правилно. Ти се боксираш със сянката си. А пък аз съм адвокат. Моята работа е да разнищвам казуси. Но ти — не мога да си представя с какво търгуваш, освен ако не е с въздух.
Тук той млъкна като мида и се задоволи да гълта и дъвче. След малко се обади:
— Намислил съм да те поканя да дойдеш с мен този следобед. Няма да се връщам в кантората. Ще ходя при оная мацка, дето ти разправях за нея. Защо не дойдеш с мен? Лесно е да я гледа човек, лесно е да си говори с нея. Бих искал да наблюдавам реакциите ти. — Млъкна за миг, за да види как бих възприел предложението, после додаде: — Тя живее на Лонг Айлънд. Доста път е, но току-виж си струвало. Ще взема вино и „Стрега“. Тя обича ликьори. Какво ще кажеш?
Съгласих се. Отидохме до гаража, където той държеше колата си. Доста време му отне да я размрази. Бяхме изминали съвсем малко път, когато ту едно, ту друго започна да отказва. С всички спирки по гаражи и сервизи сигурно сме се влачили три часа, докато излезем извън града. Дотогава бяхме съвсем измръзнали. Имахме да пътуваме още шейсет мили, а вече беше тъмно като в рог.