Подобни размишления по никакъв начин не смущаваха установената помежду ни спокойна връзка. Когато нещата вървят, невероятно колко далеч може да стигне умът, без да навреди на духа.
Наслаждавах се на разходките ни след вечеря. Тези разходки бяха нещо ново в живота ни. Разговаряхме свободно, по-спонтанно. Фактът, че имаме пари в джобовете си също помагаше — даваше ни възможност да мислим и разговаряме за други неща освен за обичайните ни тъжни затруднения. Улиците наоколо бяха широки, елегантни, просторни. Старите къщи, изящно добиващи все по-занемарен вид, спяха в прахта на времето. Все още притежаваха някакво великолепие. Пред някои от тях имаше железни негри — стълбовете за привързване на миналите дни. Алеите бяха засенчени от беседки, старите дървета се гушеха в буен листак. Полянките, винаги спретнати и окосени, блещукаха в електриковозелено. Над всичко това, ведър покой обгръщаше улиците — човек чуваше крачките през една пряка.
Атмосферата предразполагаше към писане. От задните прозорци на нашата квартира виждах прекрасна градина, в която растяха две огромни сенчести дървета. През отворения прозорец често долитаха звуците на хубава музика. От време на време до ушите ми достигаше гласът на кантор — обикновено Сирота или Розенблат, — защото хазайката беше открила, че обожавам музиката от синагогите. Понякога тя чукаше на вратата и ми предлагаше парче изпечен от нея домашен пай или щрудел. Оглеждаше работната ми маса, вечно отрупана с книги и листове, и избягваше, сякаш благодарна за честта да надникне в бърлогата на писател.
По време на една от вечерните ни разходки спряхме край един магазин за канцеларски материали на ъгъла, където сервираха сладолед и газирани напитки, за да купим цигари. Магазинът беше стар и го държеше еврейско семейство. Още щом влязох, си паднах по това място — притежаваше онази избеляла, сънлива атмосфера на малките магазинчета, в които висях като малък, докато търсех шоколадов крем или пакетче испански фъстъци. Собственикът на магазинчето седеше на една маса в един сумрачен ъгъл и играеше шах със свой приятел. Начинът, по който се прегърбваха над дъските, ми напомни прочути картини, най-вече картоиграчите на Сезан. Набитият мъж с побелялата коса и грамадния каскет, нахлупен над очите, продължи да оглежда дъската, докато собственикът ни обслужваше.
Купихме цигари и решихме да хапнем сладолед.
— Не искам да ви откъсвам от играта — казах аз, когато ни сервираха. — Знам какво е да ти прекъснат партия шах.
— Значи играете шах?
— Да, по лошо. Много нощи пропилях зад шахматната дъска. — А после, макар и да нямах намерение да го задържам, подхвърлих няколко забележки за Второ авеню, за шахклуба там, който някога посещавах често, за Кафе Роял и така нататък.
Тогава човекът с големия каскет стана и се приближи до нас. Начинът, по който ни поздрави, ме накара да осъзная, че ни е взел за евреи. Това ме стопли.
— Значи играете шах? — попита той. — Чудесно. Защо не се включите?
— Не тази вечер — отговорих. — Излязохме да подишаме въздух.
— В квартала ли живеете?
— Малко по-нагоре на същата улица — отговорих. Дадох му адреса.
— Че това е къщата на госпожа Сколски — възкликна той. — Познавам я добре. Имам магазин за мъжко облекло през една пряка оттам… на Мъртъл авеню. Защо не се отбиете някой път?
Щом го каза, той протегна ръка и додаде:
— Казвам се Есен. Сид Есен. — После се ръкува с Мона.
Представихме се и той отново се ръкува с нас. Като че бе обзет от странна радост.
— Значи не сте евреин? — попита той.
— Не — отвърнах, — но често минавам за такъв.
— Но жена ви е еврейка, нали? — Той изгледа втренчено Мона.
— Не — отвърнах. — Тя е наполовина циганка, наполовина румънка. От Буковина.
— Прекрасно! — възкликна той. — Ейб, къде са пурите? Подай кутията на господин Милър, ако обичаш. — Той се обърна към Мона. — Сладкиш за госпожата?
— Вашата партия шах… — напомних.
— Да върви по дяволите! — заяви той. — Само убивахме времето. За мен е удоволствие да разговарям с човек като вас и с очарователната ви съпруга. Тя е актриса, нали?
Кимнах.
— От пръв поглед си личи — сподели той.
И така започна разговорът. Сигурно сме разговаряли час или повече. Онова, което го заинтригува, очевидно беше привързаността ми към всичко еврейско. Трябваше да обещая, че скоро ще го навестя в магазина. Там ще изиграем партия шах, ако ми се играе. Той ми обясни, че мястото е заприличало на морга. Не знаеше защо се е вкопчил в него — бяха му останали шепа клиенти. После, когато пак си стиснахме ръцете, той каза, че се надявал да му окажем честта да се срещнем със семейството му. Живеели сме почти врата до врата, каза той.