— Имам си нов приятел — отбелязах, докато вървяхме по улицата.
— Той те обожава, виждам — отвърна Мона.
— Приличаше на куче, което иска да го галят и милват, нали?
— Без съмнение е много самотен.
— Не спомена ли, че свирел на цигулка?
— Да — отвърна Мона. — Не си ли спомняш, спомена, че струнният квартет се събирал в дома му веднъж седмично… или се събирал навремето.
— Точно така. Боже, колко много обичат цигулката евреите!
— Подозирам, Вал, че той си мисли, че имаш капка еврейска кръв.
— Може и да имам. Ако е така, със сигурност не бих се срамувал.
Последва неловко мълчание.
— Не исках да ме разбереш по този начин — казах аз най-сетне.
— Знам — отвърна тя. — Няма нищо.
— Те всички знаят и да играят шах. — Говорех почти на себе си. — Обичат и да правят подаръци, забелязвала ли си?
— Не може ли да говорим за нещо друго?
— Разбира се! Разбира се, че можем! Съжалявам. Те ме вълнуват, това е. Когато и да се натъкна на истински евреин, се чувствам сякаш съм се върнал у дома. Не зная защо.
— Защото са сърдечни и щедри като самия теб — каза тя.
— Защото са стар народ, така мисля аз.
— Ти си създаден за някой друг свят, Вал, не за Америка. Разбираш се знаменито с всякакви народи освен със своя собствен. Ти си изгнаник.
— А ти? И твоето място не е тук.
— Знам — отвърна тя. — Е, напиши романа и ще офейкаме. Не ме е грижа къде ще ме заведеш, но първо трябва да видиш Париж.
— Точно така! Но бих искал да видя и други места… Рим, Будапеща, Мадрид, Виена, Константинопол. Бих искал някой ден да посетя и твоята Буковина. И Русия — Москва, Петербург, Нижний Новгород… Ах! Да се разхождам по Невски проспект… по стъпките на Достоевски! Каква мечта!
— Може да се осъществи, Вал. Няма причини да не можем да отидем където си искаме… навсякъде по света.
— Наистина ли мислиш така?
— Знам го. — После тя импулсивно изтърси: — Чудя се къде ли е сега Стася.
— Не знаеш ли?
— Разбира се, че не знам. Нямам никаква вест от нея, откакто се върнах. Имам чувството, че повече никога няма да ни се обади.
— Не се тревожи — казах. — Ще се обади и още как. Един ден ще се появи, просто така!
— Там тя беше съвсем различен човек.
— Как така?
— Не знам точно. Различна — това е. По-нормална, може би. Като че я привличат определени типове мъже. Като онзи австриец, за когото ти разказах. Според нея той беше толкова нежен, толкова грижовен, така изпълнен с разбиране.
— Смяташ ли, че е имало нещо между тях?
— Кой знае? Постоянно бяха заедно, все едно бяха безумно влюбени един в друг.
— Все едно, казваш. Какво означава това?
Тя се поколеба, после заговори разгорещено, сякаш все още страдаше:
— Никоя жена не би могла да се влюби в подобна твар! Той й се подмазваше, ядеше от ръката й. И тя обожаваше това. Може би то я караше да се чувства по-женствена.
— Никак не подобава на Стася — казах. — Не мислиш, че наистина се е променила, нали?
— Не зная какво да мисля, Вал. Тъжна съм, това е всичко. Чувствам, че съм загубила голям приятел.
— Глупости! — отсякох. — Човек не губи така лесно приятелите си.
— Тя каза, че съм била твърде властна, твърде…
— Може би си била — с нея.
— Никой не я разбираше по-добре от мен. Аз исках само да я видя щастлива. Щастлива и свободна.
— Така казват всички влюбени.
— Беше повече от любов, Вал. Много повече.
— Как може да има нещо по-голямо от любовта? Любовта е всичко, не е ли така?
— Може би при жените има и нещо друго. Мъжете не са толкова фини, че да го схванат.
От страх, че разговорът може да се изроди в спор, смених темата възможно най-ловко. Най-накрая се престорих, че съм прегладнял. За моя изненада тя каза „И аз“.
Върнахме се в квартирата. След като похапнахме добре — пастет от гъши дроб, студено пуешко, студена зелева салата, поляти с великолепно мозелско вино — почувствах, че мога да седна зад машината и да напиша нещо истинско. Може би заради разговора, споменаването на пътуването, на непознати градове… на нов живот. Или защото успешно бях попречил на разговора ни да се изроди в караница. (Стася беше толкова деликатна тема.) Или може би заради евреина, Сид Есен, и събудилите се расови спомени. Или може би нищо повече от подходящата ни квартира, чувството за уют, удобство, одомашненост.