Както и да е, докато тя раздигаше масата, казах:
— Де да можеше човек да пише, както говори… да пише като Горки, Гогол или Кнут Хамсун!
Тя ме изгледа така, както понякога майките гледат детето в прегръдките си.
— Защо да пишеш като тях? — попита тя. — Пиши като себе си, това е толкова по-добре!
— Де да мислех и аз така. Боже! Знаеш ли какъв ми е проблемът? Аз съм хамелеон. Влюбя ли се в някой автор, искам да го имитирам. Де да можех да имитирам себе си!
— Кога ще ми покажеш страници? — попита тя. — Умирам да видя какво си написал досега.
— Скоро — обещах.
— За нас ли е?
— Предполагам. За какво друго да пиша?
— Можеш да пишеш за всичко, Вал.
— Така си мислиш ти. Като че никога не осъзнаваш колко съм ограничен аз. Не знаеш каква борба изживявам. Понякога се чувствам напълно сразен. Понякога се чудя откъде ли ми е щукнала идеята, че мога да пиша. Но преди няколко минути пишех като ненормален. Пак наум. Но в мига, в който сядам зад машината, се превръщам в тъпак. Хваща ме. Потиска ме.
— Знаеш ли — продължих — че към края на живота си Гогол заминал за Палестина? Странен тип е този Гогол. Представи си, такъв смахнат руснак да умре в Рим! Чудя се къде ли ще умра аз.
— Какво ти става, Вал? За какво говориш? Имаш още осемдесет години живот. Пиши! Недей да говориш за смърт.
Чувствах се длъжен пред нея да й разкажа нещо за романа.
— Познай как сам наричам книгата! — казах. Не можа да познае. — Взех името на чичо ти, онзи, дето живее във Виена. Мисля, че ми каза, че служел при хусарите. Някак си не мога да си го представя като полковник от смъртоносния полк. И евреин. Но той ми харесва… Харесва ми всичко, което си ми разказала за него. Ето защо взех неговото име…
Пауза.
— Това, което искам да направя с този проклет роман — само че Татенцето може би не би искал същото — е да препусна през него като пиян казак. Русия, Русия, накъде летиш? Напред, напред, като вихъра!16 Единственият начин, по който мога да бъда себе си, е да мачкам всичко. Никога няма да напиша книга, която да удовлетворява издателите. Написал съм твърде много книги. Книги сомнамбули. Знаеш за какво говоря. Милиони и милиони думи — всичките в главата ми. Те се блъскат там, вътре, като златни кюлчета. Омръзна ми да отливам златни кюлчета. Писна ми от тези кавалерийски атаки… в тъмното. Всяка дума, която напиша сега, трябва да е стрела, попадаща право в целта. Отровна стрела. Искам да изтребвам книги, писатели, издатели, читатели. За мен писането за публиката няма никаква стойност. Аз искам да пиша за лудите — или за ангелите.
Млъкнах и странна усмивка огря лицето ми при мисълта, която ми хрумна.
— Тази наша хазайка, чудя се какво ли ще си помисли, ако ме чуе как говоря. Тя е твърде добра с нас, не мислиш ли? Тя не ни познава. Никога не би повярвала що за ходещ погром съм аз. Нито пък има представа защо съм луд по Сирота и тая проклета музика от синагогите. — Млъкнах. — Какво общо има Сирота, по дяволите?
— Да, Вал, развълнуван си. Сложи го в книгата. Не се пилей в приказки!
Тринайсета глава
Понякога седях зад машината с часове, без да напиша нито ред. Възпламенени от някоя идея, често неуместна, мислите ми идваха твърде бързо, че да бъдат записани. Влачеха ме в галоп, като поразен воин, завързан за колесницата си.
На стената отдясно бяха забодени всякакви бележки: дълъг списък от думи, думи, които ме омагьосваха и които имах намерение да влача за косите при необходимост; репродукции на картини от Учело, дела Франческа, Брьогел, Джото, Мемлинг; заглавия на книги, от които смятах сръчно да задигам пасажи; фрази, откраднати от любимите ми автори — не да ги цитирам, а за да ми напомнят как да завъртам понякога нещата. Например: „Червеят, който щеше да гризе пикочния й мехур“ или „кашата, която се беше втвърдила зад челото му“. В Библията имаше листчета, които посочваха къде да намеря бисери. Библията беше същинска диамантена мина. Всеки път, когато потърсех някой пасаж, се опиянявах. В речника бях отбелязал с показалци различни видове списъци — цветя, птици, дървета, влечуги, скъпоценни камъни, отрови и така нататък. Накратко, бях се оборудвал с пълен арсенал.