Само като погледна заглавието казвам.
Така, като концерт за пиано за лява ръка, се изнизва денят. Имам късмет, ако има една-две страници, които да покажа, за всичките мъчения и вдъхновение. Да пиша! Беше все едно изкоренявам отровен дъб. Ровя за кръвно цвекло.
Когато понякога тя ме питаше: „Как върви, мили Вал?“, на мен ми се искаше да заровя ръце в шепи и да плача.
— Не се напъвай, Вал.
Но аз се напъвах. Напъвах се и се напъвах, докато в мен не остана и капчица ако. Често тъкмо когато тя каже „Вечерята е готова“, и потокът потича. И какво от това, по дяволите! Може би след вечеря. Може би когато тя заспи.
На масата говоря за работа все едно съм втори Александър Дюма или Балзак. Вечно за това какво смятам да правя, никога за направеното. Аз съм гений на неуловимото, на зачатъчното, на нероденото.
— А твоят ден? — питах понякога. — Как ти мина денят? — (Повече за да се отърва от дяволите, които ми вадеха душата, отколкото за да чуя баналностите, които вече знаех наизуст.)
Слушайки с едното ухо, виждах как Татенцето чака като вярно куче да му подхвърлят кокала. Щеше ли да има по него достатъчно мас? Щеше ли да се раздроби в устата му? И си напомнях, че всъщност той не чака за страниците от книгата, а за много по-апетитна хапка — нея. Щеше да е търпелив и доволен — поне за известно време — само да води литературни дискусии. Стига тя да изглеждаше прекрасна, да продължаваше да носи прелестните рокли, които той настояваше да избира за себе си, да приемаше благосклонно всички дребни услуги, с които той я обсипваше. Стига, с други думи, тя да се отнасяше с него като с човек. Стига да не се срамуваше да се показва с него. (Той наистина ли смяташе, както твърдеше тя, че прилича на жаба?). С полупритворени очи го виждах как чака, чака на някои уличен ъгъл, или във фоайето на полумоден хотел, или в някое затънтено кафене (в друго превъплъщение) като например Zum Hiddigeigei. Неизменно го виждах облечен като джентълмен, със или без гети и бастунче. Нещо като ненабиващ се на очи милионер, търговец на кожи или борсов посредник — не от хищния тип, по-скоро, както сочеше шкембето, от онези, които предпочитат хубавия живот пред всемогъщия долар. Човек, свирил някога на цигулка. Безспорно мъж с вкус. Накратко, не беше тъпак. Може би посредствен, но не и обикновен. Забележителен с незабележимостта си. Вероятно пълен с динени семки и други зрънца. И оседлан от съпруга-инвалид, която дори не би сънувал да нарани. (Погледни, мила, виж какво ти донесох! Херинга, Lacks19! И буркан консервирани еленови рога от земята на елените!)
А когато чете началните страници, този мухлен милионер, дали ще възкликне: „Аха, надушвам нещо нередно!“ или, приспал жилавия си мозък, дали просто няма да промърмори под носа си: „Прелестен боклук, романс от Средните векове.“
А хазайката ни, добрата госпожа Сколски, какво ли ще си помисли тя, ако хвърли едно око на тези страници? Дали ще подмокри гащичките от възбуда? Или ще чуе музика там, където има само сеизмографски смущения? (Виждах я как тича към синагогата да търси овнешки рога.) Един ден двамата с нея трябваше да изясним тая работа с писането. Или още щрудели и Сирота, или въжето. Де да знаех малко идиш!
— Викай ми Реб! — така ми каза Сид Есен на раздяла.
Какво изискано мъчение, това шарлатанство с писането! Смахнати бълнувания, смесени с пристъпи на задух и онова, което шведите наричат mardrommen. Трътлести образи с нахлупени диамантени тиари. Барокова архитектура. Кабалистични логаритми. Мезузи и молитвени колела. Надути фрази. („Нека никой — рече татарката — да не поглежда благосклонно този човек!“) Синьо-зелени медни небеса, украсени с дантелени ивици: пръчки от чадър, непристойни драски. Валаам, магарето, лиже задните си части. Порове бълват глупости. Свиня в мензис…
А всичко това, както го каза тя, защото съм се сдобил с „шанса на живота си“.
Понякога навлизах в това, понесен на огромни черни криле. Тогава всичко излизаше безразборно и с дупето нагоре. Страници и страници. Цели тонове. На нищо от това не му беше мястото в романа. Нито дори в „Книгата на вечния мрак“. Докато ги препрочитах, оставах с впечатлението, че разглеждам стара щампа: стая в средновековно жилище, старица, седнала на гърнето, до нея — лекарят с нажежени до червено щипци, в ъгъла, близо до разпятието, мишка се промъква към парче сиренце. Изглед от партера, така да се каже. Глава от историята на вечната мизерия. Поквара, безсъние, лакомия, позиращи като трите грации. Всичките — описани с живак, бензин и калиев перманганат.