Друг ден ръцете ми се рееха над клавишите с блаженството на убийствената Борджиева лапа. Избирайки техниката стакато, подражавах маймунски на каламбурите и остроумията на гибелините20. Или пък се превземах като saltimbanque21, изнасящ представление пред малоумен монарх.
На следващия ден — четириного: всичко е в удари с копита, буци слуз, хъркане и пръдни. Жребец (ех!) препускащ по замръзнало езеро с торпеда в червата. Цял бравура, така да се каже.
А после, когато ураганът утихне, потича като песен — тихо, равномерно, с непомръкващия блясък на магнезия. Сякаш пее химни на Бхагавадгита. Монах в шафранова роба, възхваляващ творенията на Всезнаещия. Вече не писател. Светец.
Светец, пратен от Санхедрин. Господ да благослови автора! (Имаме ли тук Давид?)
Каква радост беше да пишеш като орган сред езеро! Хапете ме, въшки! Хапете ме, докато съм силен!
Не започнах веднага да го наричам Реб. Не можех. Винаги му казвах „Господин Есен“. А той винаги ме наричаше господин Милър. Но ако някой ни беше подслушал как говорим, щеше да си помисли, че се познаваме цял живот.
Една вечер се опитвах да го обясня на Мона, докато лежах на канапето. Вечерта беше топла и си прекарвахме леко и приятно. Със студено питие до мен и Мона, разхождаща се наоколо в късата си китайска рокличка, бях в настроение да се разпростирам. (Още повече че същия ден бях написал няколко отлични страници.)
Монологът беше започнал — не за Сид Есен и неговата морга магазин, която бях посетил предния ден, а за определено опустошително настроение, което ме обземаше всеки път, когато надземният влак подминеше определен завой. Поривът да говоря за това вероятно ме обзе защото това черно настроение толкова силно контрастираше със сегашното, необичайно ведро. Подминех ли този завой, гледах право в прозореца на апартамента, където за първи път посетих вдовицата… когато я „ухажвах“. Всяка седмица един приятен тип, евреин също като Сид Есен, се отбиваше да прибере долар или долар и трийсет и пет цента за мебелите, които тя купуваше на вноски. Ако не й се намираха, той казваше: „Добре, тогава следващата седмица.“ Бедността, чистотата, стерилността на този живот за мен бяха по-потискащи от мизерията. (Тъкмо тук предприех първия си опит да пиша. С една огризка от молив, добре си го спомням. Не написах повече от десетина изречения — достатъчни, за да ме убедят, че съм напълно лишен от талант.) Всеки ден на отиване и на връщане от работа вземах все същия надземен влак, минавах покрай същите дървени къщи и ме обземаше все същото унищожително черно настроение. Исках да се самоубия, но нямах куража. Но не можех и да я зарежа. Опитах се, но без успех. Колкото повече се борех да се освободя, толкова повече се обвързвах. Дори и години по-късно, когато се освободих от нея, онова същото ме обземаше, подмина ли този завои.
— Ти как си го обясняваш? — попитах. — Сякаш бях оставил част от себе си в стените на тази къща. Част от мен така и не се освободи.
Тя седеше на пода, облегнала се на крака на масата. Изглеждаше спокойна и отпусната. Беше в настроение да слуша. От време на време ми задаваше въпроси — за вдовицата — които жените обикновено избягват да задават. Трябваше ми само да се наведа мъничко и можех да сложа ръка върху путката й.
Беше една от онези забележителни вечери, когато всичко се е наговорило да подкрепя хармонията и разбирателството, когато човек говори леко и естествено, дори и на съпругата си, за интимни неща. Не бързахме за никъде, дори и да се наебем едно хубаво, макар че мисълта за това постоянно присъстваше, зареяна над разговора.
Сега се връщах към това пътуване с надземния влак по Лексингтън авеню сякаш от някое бъдещо превъплъщение. Изглеждаше ми не само далечно, но и немислимо. Тъкмо този особен вид мрачност и отчаяние нямаше да ме нападнат никога вече — в това бях сигурен.
— Понякога си мисля, че е било защото бях толкова невинен. За мен беше невъзможно да вярвам, че могат да ме хванат така в капана. Предполагам, че щях да съм си по-добре и да страдам по-малко, ако се бях оженил за нея, както исках. Кой знае? Можеше дори да сме щастливи няколко години.
— Вал, ти винаги казваш, че те е задържала жалостта, но според мен е било любов. Мисля, че ти наистина си я обичал. В края на краищата, никога не сте се карали.
— Не можех. Не и с нея. Тъкмо това ме държеше в неизгодно положение. Все още си спомням как се чувствах, когато спирах всеки ден да гледам снимката й в една витрина. В очите й имаше такава мъка, че се разтрепервах. Ден след ден се връщах, за да я погледна в очите, да разгледам този тъжен израз, да се чудя от какво ли е причинен. А после, след като се поопознахме, отново виждах този поглед да се връща в очите й… обикновено когато я нараня по някакъв глупав и безразсъден начин. Този поглед бе много по-обвинителен и по-опустошителен от всякакви думи…
20
Гибелини — политическа групировка в средновековна Италия, поддържаща политиката на германските императори. — Бел.прев.