Известно време и двамата мълчахме. Топлият уханен бриз шумолеше в завесите. Долу свиреше грамофонът. „И ще ти принеса в жертва, о Израел…“ Докато слушах, протегнах ръка и нежно прокарах пръсти по путката й.
— Не исках да ти разправям всичко това — заговорих отново. — Исках да говоря за Сид Есен. Вчера го посетих в магазина му. Най-окаяното и печално място, което някога е попадало пред очите ти. Огромно при това. И той седи по цял ден там и чете, или пък, ако намине някой приятел, изиграва някоя партия шах. Опита се да ме отрупа с подаръци — ризи, чорапи, вратовръзки, каквото си пожелая. Трудно беше да му откажа. Както каза ти, той е самотна душа. Трудничко ще е да избягвам хватката му… О, но аз едва не забравих какво започнах да ти разказвам. Какво предполагаш, че го заварих да чете?
— Достоевски!
— Не, опитай пак.
— Кнут Хамсун.
— Не. Госпожа Мурасаки — „Приказка за Генджи“. Не мога да го преживея. Очевидно той чете всичко. Руснаците ги е чел на руски, немците — на немски. Чете и на полски, и на идиш, разбира се.
— Татенцето чете Пруст.
— Така ли? Е, както и да е — знаеш ли какво го сърби да направи? Да ме научи да карам кола. Има голям осемцилиндров „Буик“, който иска да ни даде назаем веднага щом се науча да карам. Казва, че за три урока ще ме научи.
— Но защо искаш да караш?
— Работата е там, че не искам. Но той мисли, че ще е хубаво да те возя понякога на разходка.
— Недей, Вал. От тебе шофьор не става.
— Тъкмо това му казах и аз. Щеше да е по-различно, ако ми беше предложил колело. Знаеш ли, ще е много хубаво пак да си взема колело.
Тя не каза нищо.
— Като че не си много въодушевена — казах.
— Познавам те, Вал. Ако си вземеш колело, ще престанеш да работиш.
— Може и да си права. Както и да е, идеята беше приятна. Освен това вече съм твърде стар за колело.
— Твърде стар? — тя избухна в смях. — Ти — твърде стар? Не те виждам да изгориш на осемдесет. Ти си втори Бърнард Шоу. Никога няма да си твърде стар за нищо.
— Ще изгоря, ако ми се наложи да пиша още романи. Писането те изстисква, разбираш ли това? Кажи го някой път на Татенцето. Чудя се да не би той да си мисли, че работиш по осем часа дневно?
— Той не мисли за такива неща, Вал.
— Може би не, но няма как да не се чуди за теб. Наистина е рядкост една красива жена да е и писателка.
Тя се разсмя.
— Татенцето не е глупак. Той знае, че не съм родена писателка. Всичко, което иска от мен е да докажа, че мога да завършвам започнатото. Иска да се науча на дисциплина.
— Странно — забелязах.
— Не чак толкова. Той знае, че се паля, че се разкъсвам едновременно във всички посоки.
— Но той почти не те познава. Сигурно има страшна интуиция, да му се не види.
— Той е влюбен в мен — това не го ли обяснява? Разбира се, не смее да го каже. Мисли се за непривлекателен за жените.
— Наистина ли е толкова грозен?
Тя се усмихна.
— Не ми вярваш, нали? Е, никой не би го нарекъл хубав. Изглежда точно такъв, какъвто е — бизнесмен. И се срамува от това. Той е нещастен човек. И тъгата му не го прави по-привлекателен.
— Почти ме накара да го ожаля, горкичкият той.
— Моля те, не говори така за него, Вал. Той не го заслужава.
Тишина.
— Спомняш ли си, когато живеехме със семейството на онзи лекар в Бронкс и ти ме караше да дремвам след вечеря, за да мога да те чакам пред залата за танци в два часа сутринта? Мислеше, че е редно да ти направя тази малка отстъпка и да се събудя свеж като маргаритка и готов за работа в осем сутринта. Помниш ли? И аз наистина го направих — няколко пъти — макар че това едва не ме уби. Според тебе един мъж трябваше да е способен на това, ако обича истински една жена, нали?
— Тогава бях много млада. Освен това никога не съм искала да останеш на тази работа. Може би съм се надявала да те накарам да я зарежеш, като те изтощавам.