— Успя, и още как! Никога не бих могъл да ти се отблагодаря. Оставен на самия себе си, сигурно още щях да кисна там, да назначавам и уволнявам…
Пауза.
— И тъкмо когато всичко вървеше по мед и масло, всичко се оплете. Измъчваше ме, знаеш ли? Или може би аз измъчвах теб.
— Нека не навлизаме в това, Вал. Моля те.
— Добре. Не зная защо го споменах. Забрави.
— Знаеш ли, Вал, твоето плаване никога няма да бъде гладко. Ако не съм аз тази, която те прави нещастен, то ще е някой друг. Търсиш си белята. Недей да се обиждаш. Може би имаш нужда да страдаш. Страданието никога няма да те убие — това мога да ти кажа. Без значение какво ти се случва, ти винаги ще изплуваш. Ти си като тапа. Бутнат ли те на дъното — пак изплуваш. Понякога се плаша от бездните, в които можеш да потъваш. Аз не съм такава. Моята способност за задържане на повърхността е физическа, твоята е… щях да кажа духовна, но не е съвсем така. Тя е животинска. Ти наистина имаш силна духовна природа, но в тебе има и повече от животното, отколкото в другите мъже. Ти искаш да живееш… да живееш на всяка цена… независимо дали като човек, звяр, насекомо или микроб…
— Май има смисъл в думите ти — казах. — Между другото, не съм ти разказвал за шантавото ми преживяване една нощ, когато те нямаше, нали? С едно педи. Беше нелепо, наистина, но по онова време никак не ми изглеждаше смешно.
Тя ме гледаше с широко отворени очи и смаяно изражение.
— Да, беше след като ти замина за известно време. Така отчаяно исках да съм с тебе, че не ме беше грижа на каква цена можех да го постигна. Опитах се да си намеря работа на кораб, но нищо не стана. После, една нощ в италианския ресторант в покрайнините… нали го знаеш… се натъкнах на един, с когото се бях запознал там преди… май беше специалист по вътрешно обзавеждане. Както и да е, много порядъчно момче. Докато разговаряхме… говорехме за „И изгрява слънце“ ми хрумна да го помоля да ми даде пари за път. Имах чувството, че ще ми даде, ако го трогна достатъчно. Докато му говорех за тебе и за това как отчаяно искам да замина при тебе, очите ми се насълзиха. Виждах го как се разтапя. Най-накрая извадих портфейла си и му показах снимката ти, онази, по която съм луд. Той се впечатли. „Красавица! — възкликна. — Наистина необикновено. Каква страст, каква чувственост!“ „Разбираш за какво ти говоря“ — казах му. „Да — отвърна той. — Виждам защо всеки би жадувал за такава жена.“ Остави снимката на масата, сякаш за да я разгледа, и поръча напитки. По някаква причина изведнъж заговори за книгата на Хемингуей. Каза, че познавал Париж, бил ходил там няколко пъти. И така нататък.
Млъкнах, за да видя как го приема. Тя ме гледаше с любопитна усмивка.
— Продължавай — подкани ме тя. — Цялата съм в слух.
— Е, най-накрая му дадох да разбере, че съм готов на всичко, за да събера пари за път. „На всичко?“ — попита ме той. „Да — отговорих. — Всичко освен убийство.“ Тогава разбрах какво имам насреща си. Както и да е, вместо да ме приклещи, той пренасочи разговора към други теми — бикоборството, археологията, все неща, които нямаха нищо общо. Започнах да се отчайвам — той ми се изплъзваше из ръцете.
Слушах го, доколкото можах, после повиках келнера и помолих за сметката. „Няма ли да пийнеш още едно?“ — попита ме той. Казах му, че съм уморен и искам да се прибера. Изведнъж той обърна фронта. „За онова пътуване до Париж — рече той — защо не се отбиеш у нас за пет минути да го обсъдим? Може би ще мога да ти помогна.“ Знаех какво си е наумил, разбира се, и сърцето ми се сви. Краката ми изстинаха. Но после си помислих — „Какво пък, по дяволите. Не може да ми направи нищо, освен ако аз не искам. Ще го придумам да се откаже“… за парите, искам да кажа.
Разбира се, сгреших. В мига, в който измъкна сбирката си от непристойни снимки разбрах, че играта свърши. Биваше си ги, трябва да призная… Японски. Както и да е, докато ми ги показваше, сложи ръка на коляното ми. Сегиз-тогиз спираше, втренчваше се в някоя снимка и ме питаше — „Какво ще кажеш за тази?“ После ме поглеждаше с размекнато изражение и се опитваше да плъзне ръка нагоре по бедрото ми. Най-накрая го отрязах. „Ще си тръгвам“ — казах. Държанието му веднага се промени. Изглеждаше огорчен. „Защо да ходиш чак до Бруклин? — попита. — Можеш да преспиш и тук. Не си длъжен да спиш с мен, ако това те тревожи. В другата стая има кушетка.“ — Той отиде до шкафа и извади оттам пижама за мен.
Не знаех какво да мисля — дали е искрен, или… Подвоумих се. „В най-лошия случай — рекох си — ще е безсънна нощ.“