Окрили я мисълта за това, което беше искала да изостави. Любовта не можеше и не биваше да се погубва. Каквито и условности да й противостояха, каквато и саможертва да бе нужна, за да са заедно, тя беше готова да ги приеме. Беше готова да се изправи пред всичко, за да остане Майкъл до нея. Без него тя щеше да се върне във времето, от което беше дошла, съкрушена и самотна за цял живот. Разбира се, че решението да се откаже от Майкъл беше нейно и то беше задействало някакви сили, които се опитваха да я върнат обратно в нейната епоха. Тя трябваше да се добере до Майкъл. Когато първите дъждовни капки се посипаха около нея, тя заби петите си в хълбоците на коня, подтиквайки го да ускори хода си.
Пътят й се стори безкраен. Вятърът яростно огъваше върховете на дърветата и колкото повече тя приближаваше Уайтфрайърз, толкова повече зачестяваха светкавиците. От черното небе се лееше дъжд, който заличаваше пътя, но Джоди продължаваше да препуска със същото темпо. Единственото важно нещо беше да стигне при Майкъл.
Внезапно пред погледа й изникнаха два препускащи коня, Джоди извика и нейният кон залитна встрани. Конят, който бе по-близо до нея, се изправи на задните си крака и в блясъка на светкавицата тя видя лицето на Ема. Беше се загърнала в наметало и носеше плътно прилепнала качулка на главата, но нямаше съмнение, че е тя. Погледите им се срещнаха и Джоди замръзна. После отново я погълна непрогледният мрак.
— Хайде — чу тя мъжки глас, в който се долавяше северняшки акцент. — Трябва да стигнем Шрийвпорт преди да открият, че те няма.
Ема срита коня си и се понесе след мъжа, който очевидно не бе забелязал Джоди в тъмнината. Когато двамата се отдалечиха, Джоди здраво опъна юздата на коня си, за да го успокои. Световъртежът продължаваше да се засилва и за миг й се стори, че вижда фарове на приближаваща се кола.
— Не! — извика сподавено тя и шибна с камшика коня си, който препусна срещу бурята към Уайтфрайърз.
Когато бурята се разрази, Майкъл се качи на горния етаж, за да могат неговите хора да си легнат. Нямаше смисъл да задържа Гидиън и останалите само защото не можеше да заспи. След като те си легнеха, можеше отново да се върне в салона.
Бурята беше жестока. В такава нощ навън нямаше жива душа, Той отвори двукрилата врата на верандата, загледа се през нея и се запита дали Джоди се страхува от бури Тази наистина беше ужасна.
Под прикритието на дълбоката веранда, Майкъл отиде до вратата на спалнята, в която бе живяла Джоди, и я отвори. Взря се в тъмнината на стаята и почти повярва, че тя е там и го чака. Внезапно обаче реалността се върна с гръмотевичен грохот и той разбра, че Джоди я няма.
Обзе го дълбоко безпокойство. Вдигна глава и напрегнато се огледа. Нещо ставаше. Не знаеше точно какво, но беше нещо лошо. Върна се на верандата и, без да обръща внимание на дъжда, се наведе през перилата, за да огледа наоколо. Косата на тила му настръхна. Може би това бе някакво предупреждение.
Смръщи чело и се дръпна назад. Кога ли по-рано беше изпитвал същото това чувство? Напрегнатото очакване изпъна нервите му като струни и той усети, че не може повече да стои неподвижно. Закрачи към ъгъла на верандата и се втренчи в тъмнината. Натам беше градът, значи и Джоди. Дали тя беше безкрайно изплашена, или той мислеше прекалено силно за нея, но Майкъл усещаше мислите й от разстояние.
— Не — решително каза той. Погледна към дъждовното небе и когато една светкавица раздра тъмнината, той изкрещя: — Не! Няма да я оставя! Не мога!
Отговори му гръмотевица, която се втурна след мълнията, забила се само на няколко метра от къщата. Майкъл се взря гневно в нощта. Някъде там имаше враг, който се опитваше да откъсне Джоди от него.
— Не! — отново изкрещя той. — Няма да я оставя! — изпълни го сила, каквато не беше изпитвал досега и той отново извика сред воя на бурята: — Тя е моя!
Вятърът и дъждът шибаха лицето му, но той дори не ги забелязваше.
Напявайки, Айуила отново отмести дъската на пода в бараката. Силата, която беше изпитала днес, беше по-голяма от всеки друг път, но вече беше преминала кулминацията си и утихваше, така че тя трябваше да завърши магията преди съвсем да я напуснеше. Айуила призова цялата си мощ, макар да знаеше, че това означаваше да не може да я извика никога повече. По-важно от всичко бе да лиши Майкъл от щастие.