Ръцете й започнаха да треперят, докато изваждаше предметите, които беше оставила да киснат в продължение на четири дни в магическата отвара. Те се бяха пропили с нова жизненост и бяха готови за заклинанието.
— Изпълни повелята ми, оградна тел — мърмореше тя, докато правеше с нея кръг в пръстта под дъската на пода. — Задръж Джоди Фарнел. Изпълни повелята ми, риболовна мрежо. Хвани и задръж Джоди Фарнел — тя издигна кучешкия зъб. — Изпълни повелята ми, ти, кучешки зъб. Разкъсай всеки, който би се осмелил да наруши моята магия.
Постави зъба, който миналото лято бе изтръгнала от устата на бясно куче, в кръга между оградната тел и мрежата. Подреди синьо-черните гарванови пера около кръга.
— Накарайте я да отлети у дома си, пера. Объркайте пътя й, така че никога повече да не се върне тук.
Извади останалото парче от корена-мъчител и го постави извън телта.
— Ако някога се опита да напусне мястото където я изпращам, нека я сполети твоето мъчение.
Тя топна един черпак в гърнето, което къкреше в жаравата и с церемониално движение капна няколко капки от течността върху пръстта и се загледа в тях как се превърнаха в кални топчета.
— Като дъжд, като река, изпрати Джоди Фарнел там, където й е мястото. Така, както е силна моята магия, така както са силни моите билки, задръж я там, когато пристигне. — Смесицата от родния диалект на Айуила и английските думи даваше това съчетание, което правеше магията й по-силна, отколкото ако беше изречена само на единия от двата езика. Тя почувства прилив на сила и взе куклата.
— Изпращам те у дома, Джоди Фарнел — изсъска тя и очите й заблестяха като черен кехлибар. — Изпращам те там, където ти е мястото и повече никога да не го напускаш.
Айуила коленичи, опря се на ръце и постави куклата точно в средата на омагьосания кръг. Тъмните й пръсти се виеха в символични движения, които трябваше да привържат Джоди към мястото и да не я допуснат отново да се измъкне оттам. За да бъде по-сигурно, тя покри всичко с мрежата.
Айуила си пое дъх, задържа го, вдигна черпака към сбръчканите си устни и отпи от течността. Едва не се задуши, но не допусна да се задави и я преглътна.
Миг след като Джоди забеляза алеята, която водеше към Уайтфрайърз, гръмотевица изтрещя над главата й, конят се изправи на задните си крака и залитна. Джоди се плъзна по мокрия му гръб и падна в калта. Докато се мъчеше да си поеме дъх, защото при падането беше изгубила ритъма на дишането си, тя видя как изплашеният кон се впусна в галоп към града. Кракът, на който беше паднала, бе натъртен и я болеше. Джоди разбра, че сутринта по нея ще има рани, но останалите части на тялото й бяха здрави. Дъждът се лееше като из ведро и когато светкавица отново освети земята и дърветата, в далечината тя видя Уайтфрайърз. Този път, когато тъмнината я обгърна, тя беше подготвена за гръмотевицата. Загледа се към дома на Майкъл и забеляза, че от един прозорец проблясва светлина.
Вдигна полите на роклята си, прогизнала от калта и с мъка закрачи напред. Калта лепнеше на краката й, сякаш не искаше да я пусне да стигне дотам, за където се беше запътила. Джоди наведе глава и с усилие продължи напред. Имаше чувството, че сънува кошмар, в които се опитва да бяга, а не може да се помръдне. Сълзи на разочарование се смесиха с дъждовните капки по бузите й.
Чу зад себе си шум на лека кола и видя как светлините на фаровете й разрязаха тъмнината, след което колата изчезна.
— Не! — извика тя. — Няма да го оставя. Няма да се откажа само заради някакво си благоприличие!
Вече нямаше значение решението на Майкъл. Тя трябваше да се добере до него и да го убеди, че те трябва да се съберат.
Спомни си, че бе видяла Ема и Джордж Пърси в дъжда и се запита дали не бе имала халюцинация. Твърде невероятно беше Ема да бе излязла по време на бурята, и то с мъж, за когото се кълнеше, че ненавижда. Дали не беше започнала да полудява? За миг гъстата кал под краката й се превърна в твърда каменна настилка и тя изхълца. След като всичките тези месеци така усилено се опитваше да се върне в своето време, какво ли щеше да й се случи сега? С цялата си воля тя насочи мислите си към Майкъл и с големи усилия закрачи напред към къщата в далечината.
Докато с мъка се изправяше на краката си, Айуила усети, че силите й бяха започнали да намаляват. Задъхвайки се, тя отиде при гърнето и потопи черпака в отварата.
— Нека огънят да изпълни волята ми! Нека димът да изпрати посланието ми! Нека бурята да изпълни молбата ми!