Наръси отварата в пламъците, огънят изсъска и започна да гасне. В почернелия комин се издигна гъст, зеленикав пушек. Огънят като че ли се съпротивляваше на Айуила, докато тя поливаше главните с отварата.
Най-сетне в бараката й притъмня и останаха да светят само дебелите черни свещи, които пращяха, сякаш за да утешат гаснещия огън. Айуила знаеше, че ще й бъде много трудно да разпали огъня, за да прогони дъждовната влага, но трябваше да довърши магията по всички правила, а това означаваше камината и бараката да се очистят от всички съставки на заклинанието, включително и от огъня.
Тя заставаше пред всяка свещ, благодареше й за това, че е изпълнила молбата й и я духваше. Когато угаси и последната свещ и бараката потъна в мрак, Айуила пое дъх с треперещи гърди. Беше напълно изтощена и болките я пронизваха чак до костите й. Опипвайки с ръка наоколо в непрогледната тъмнина, тя намери леглото си и се строполи в него. По-късно щеше да запали огън. По-късно може би силите й щяха да се възвърнат. Устните й се разтегнаха в неприятна усмивка, като си помисли за Майкъл и за това как най-сетне беше победила и него, и целия му род. Джоди беше изпратена там, където й беше мястото, а Ема беше прокудена.
Айуила самодоволно се усмихна в тъмнината.
В далечината пред нея, Уайтфрайърз сякаш грейна, целият облян в светлина. Това не бе златистият отблясък на газените лампи, а острата светлина на електрическите крушки. Джоди се олюля. Под краката си чувстваше каменна настилка, а не пръст. В блясъка на следващата светкавица видя мъглявото очертание на колата си, паркирана до къщата.
— Не! — изпищя тя с всички сили. — Майкъл!
Продължи да напредва, борейки се с калта, която сякаш дърпаше обувките й. Тъмнината отново погълна къщата. Джоди удвои усилията си, като викаше Майкъл по име колкото може по-силно, макар да знаеше, че той не би могъл да я чуе през грохота на бурята. Но тя трябваше да се добере до него, преди да попадне в капана на своето време.
Сякаш разбрала, че Майкъл ще е точно там, тя вдигна глава, вгледа се през дъжда в горната веранда и го видя. Той се беше навел през перилата, устремен към нея, като че ли не вярваше на очите си.
— Джоди? — извика той. — Джоди!
Майкъл наистина я видя и докато тичаше през верандата надолу по външните стълби, краката на Джоди като че ли полетяха. Срещнаха се на стъпалата пред входа на Уайтфрайърз. Той я прегърна със силните си ръце и тя се вкопчи в него с копнеж, който не беше изпитвала досега. Риданията й се стопиха в бурята и тя така се притискаше към него, че нищо не можеше да ги раздели.
— Джоди! Джоди, какво правиш тук?
В гласа му имаше толкова напрежение, колкото беше и мъката в нейната душа.
Точно в този момент, в тъмнината на своята барака, старата магьосница с мъка се повлече към леглото си, тъй като с всяка измината секунда се усещаше все по-слаба. Току-що беше извършила най-могъщата магия, която й беше отнела почти всичките сили.
Опипвайки с ръка около себе си, тя напипа ръба на леглото, отпусна се в него и чу познатото шумолене на царевичните шушулки в дюшека. Беше успяла да направи магията! Беше направила съвършеното заклинание, заклинанието, което никой не можеше да разруши и което щеше да трае цял живот.
Известно време остана да лежи неподвижна. После като ивица блатна мъгла през ума й премина ужасно съмнение. Айуила се напрегна и успя да се изправи на дюшека. Имаше чувството, че пепелта, изстиваща в камината, й се присмиваше. Тя внимателно си припомни всяка подробност от заклинанието. Беше направила магията с всичките необходими елементи — в това беше абсолютно сигурна. Какво не беше както трябва? Устните й беззвучно се размърдаха, тя мислено повтори точните думи, които беше използвала в заклинанието и внезапно очите й се разшириха.
— Не! — извика тя, но гласът и потъна в грохота на гръмотевица. — Не я задържай тук! Задръж я там, откъдето е дошла. Не тук!
Айуила се наведе от леглото и започна да драска с нокти по хлабавата дъска на пода.
— Мястото й не е тук!
Успя да произнесе тези думи още два пъти, но силите й я напуснаха и тя се строполи мъртва на пода. В последните светкавици на затихващата буря, очите й отразиха ужаса на последните й мисли, а в озъбената й уста бе застинала неукротимата й злоба. Айуила обаче вече бе мъртва.
— Не можех да не дойда при теб — опитваше се да надвика бурята Джоди. — Обичам те, Майкъл. Обичам те!
За миг й се стори, че той се изпарява пред очите й и макар здраво да го беше прегърнала, престана да го усеща в ръцете си. Съзря как над рамото му в прозорците блесна електрическа светлина, която отново се стопи и тя пак усети тялото му в прегръдките си.