Джоди беше писала на няколко занаятчийски организации в Джоакуин с поканата да вземат отношение към едно евентуално участие в проектираното от нея селище. Няколко от тях почти веднага й отговориха положително.
„При последното събрание на Дружеството на неуморните юрганджии прочетох вашето предложение и всички се отзоваха с ентусиазъм — прочете в един от отговорите. — Един от нашите членове предложи да се направи и малък магазин за продажба на произведенията ни. Вие приемате ли това предложение?“
Джоди с облекчение се усмихна. Беше се опасявала, че никой няма да сподели желанието й да осъществи това начинание. Магазин за произведенията на занаятчиите би било нещо великолепно. Тя бързо провери възможните места за установяването му. Нямаше да е в къщата. В никакъв случай не биваше да се отделя помещение в Уайтфрайърз за търговия, независимо че парите биха помогнали за построяването на селището.
Оборите бяха прекалено големи. През зимата на хората там щеше да им е твърде студено, за да имат желание да правят покупки. Освен това тя беше решила да купи коне за конюшнята и млечни крави за другия обор. Искаше Уайтфрайърз да добие максимално автентичен вид.
Джоди беше открила една дървена къщичка недалеч от Джоакуин, чийто собственик някога я беше използвал за плевня и сега беше склонен да я продаде. От своя страна, местното историческо дружество заяви готовността си да й помогне да пренесат дървените трупи и да монтират отново къщата на територията на Уайтфрайърз веднага щом тя намереше пари и решеше къде да я разположи. Тази къща можеше да се окаже подходяща за магазин.
От друга страна, Джоди не искаше да прекалява. Трябваше да действа по-консервативно, иначе имаше опасност да изгуби всичко.
Явно бараките зад къщата бяха единствената възможност и най-вече онази от тях, която беше малко встрани от останалите. Щеше да е идеална за магазин, защото беше скрита от къщата и щеше да е най-близо до мястото, където щяха да работят занаятчиите.
Джоди отиде в библиотеката и седна на писалището, за да отговори на писмото. Всичко се развиваше неочаквано бързо и гладко и тя си каза, че може да открие селището още в Деня на благодарността, стига само останалата част от тапетите да пристигнеше скоро.
Огледа замислено заобикалящите я стени. Когато беше започнала да възстановява тази стая, още не й беше хрумнала идеята да запази къщата за себе си и фактически да я възстанови до първоначалния й вид. Електрическата инсталация на цялата къща беше правена преди няколко десетилетия, но тази модернизация можеше да не пречи на автентичността й, стига само да не се използваше, докато туристите бяха в къщата. Вече беше намерила заместители на електрическите лампи и осветителните тела, включително няколко истински копия на полилеи със свещи и няколко газени лампи, приспособени да работят на електричество. Стенните ключове и контактите можеха да се скрият, а телефонът да се откачи и да се прибере в някое чекмедже. Електрическите крушки щяха да отидат в някой килер и да ги запази за следващата къща, която щеше да възстанови (ако изобщо пак се захванеше с такова нещо), или пък можеше да ги продаде и да си възстанови част от парите за старите осветителни тела.
Джоди беше изстъргала натрупаната с годините боя от лавиците за книги и ги беше възстановила в естествения им цвят. Сега вече помещението беше в първоначалния си вид, тъй като и стените бяха боядисани в цветовете, които беше установила, че са от времето на строежа на къщата. Лавиците все още не бяха изпълнени с книги, но почти всеки ден тя получаваше предложения за книги, които гниеха по разни тавани или се предлагаха на безценица при продажби на имоти.
Джоди се наведе над бележника си дълбоко, съсредоточена. Искаше да поддържа възможно по-силен интерес у всички и един от начините за това беше незабавният отговор на всяко тяхно писмо.
Чу слаб пукот от отсрещната страна на стаята и бързо вдигна очи. Стените изглеждаха по-тъмни и тя остана с впечатлението, че дъбовият под е покрит с черги. През отворените прозорци нахлуваше уханието на рози и глициния.