Временната картина изчезна също така бързо, както се бе появила. Светът отново беше застанал на мястото си. Стените бяха светли, а подът — гол. Прозорците бяха затворени, за да я предпазят от първия студен пристъп на сезона.
Заинтригувана, Джоди стана и отиде до прозореца. Отвън видя стъблата на розите и големия ствол на глицинията. Есента беше обрулила листата от клоните и ги беше насипала като златен килим по земята. Глицинията не беше цъфтяла от пролетта, а розите бяха дали последните си цветове към края на лятото. Тя докосна с ръка грапавото стъкло на прозореца. Дори и всичко да беше разцъфнало, тя едва ли би могла да усети уханието на цветята през затворените прозорци.
Телефонът иззвъня и Джоди подскочи. Когато вдигна слушалката, разбра, че е Енджи.
— Добре съм — отвърна тя на въпроса на Енджи. — Само че току-що стана нещо странно.
— И какво беше то?
— Няма да ми повярваш, но за миг ми замириса на рози и глициния — засмя се Джоди.
— Да не би да страдаш от мигрена? Чувала съм, че някои хора усещат странни миризми непосредствено преди пристъп.
— Не, аз рядко имам главоболие. Няма нищо. Сигурно е от пренапрежението. Какво става с теб?
— Нищо особено. Мислех си, че ако довечера си свободна, можем да отидем на кино. Дават онзи новия трилър с Мел Гибсън. Прожекцията е в седем часа.
— Чудесна идея. Ще дойда да те взема с колата. Имам да ти разказвам куп неща. Юрганджийките горят от нетърпение да започнат работа, а научих и за един мъж, който прави свещи от пчелен восък.
— О’кей. Ще се видим в седем.
Джоди затвори телефона и довърши писмото си до дружеството на юрганджийките. След като го запечата в плик, тя се обади на местния водопроводчик. Нямаше намерение да прави много промени, но обществените тоалетни бяха нещо абсолютно задължително.
— Мога да дойда утре — каза мъжът.
— Мисля да ги разположа в бараката, която е най-близо до къщата. Какво по-централно място от това? Тази барака е малко по-голяма от останалите и лесно ще може да се разпредели.
Човекът се съгласи да дойде рано сутринта и да огледа какво трябва да се направи. Джоди затвори телефона, взе настолния календар и преброи седмиците до Деня на благодарността. Ако работеше упорито, можеше и да успее да завърши навреме. Този празник щеше да бъде особено подходящ за откриването на селището. Можеше да пусне резервации за голямо пиршество по случай Деня на благодарността с всевъзможни ястия, които са се сервирали в Уайтфрайърз през деветнадесети век.
Качи се на горния етаж и си облече работните дрехи. Вършеше сама по-голямата част от работата. След като къщата беше вече изчистена, сега беше ред на бараките. Понеже имаше страх от височините, тя бе наела няколко мъже да препокрият жилищата на робите и те щяха да пристигнат всеки момент.
С изключение на първата барака, която беше по-голяма, всички останали бяха горе-долу еднакви.
Джоди отиде при онази, която беше встрани от останалите, и надникна през вратата. Защо ли беше отделена от другите? Недодяланото й изпълнение показваше, че е принадлежала на някой от робите. Дали пък не бе предназначена за някой доверен прислужник? Прекрачи прага като хипнотизирана. В бараката беше по-хладно, отколкото навън. Усети, че няма желание да влиза по-навътре.
— Ей, лейди! Вие ли сте госпожица Фарнел? — извика мъжки глас зад гърба й.
Джоди подскочи от изненада, но бързо се овладя, доволна, че си е намерила повод да излезе навън.
— Да. А вие трябва да се Орвил Уилсън.
— Да. Готови сме да започнем с момчетата, стига да ни покажете коя да бъде първата барака.
— Започнете ей от онази — каза тя, като посочи далечния край на редицата бараки. — Утре ще дойде и водопроводчикът.
— О’кей.
С театрален жест той посочи на хората си бараката, от която Джоди му бе казала да започнат. Няколко младежа се изсипаха от пикапите, мъкнейки на гръб материали.
— Ако ви дотрябвам, ще съм в една от бараките — каза тя. — Много време ли ще ви отнеме, как мислите?
Орвил огледа двойната редица бараки и поглади брадата си.
— Не са много големи. Както гледам, ще правим по една на ден, може би и по две, стига мертеците да са здрави.
— Добре.
Джоди отиде в къщата, за да си вземе нещата за чистене, и се върна в самотната барака, за да не пречи на работниците. Беше решила да не се поддава на уплахата, обзела я преди малко.
Подът беше покрит с мърсотия, трупана в продължение на повече от един век, но дъските бяха здрави. Тя потопи четката във ведрото със сапунена вода и се зае със стените. Паяжините и прахът падаха лесно, но колкото по-силно търкаше, толкова по-ясни ставаха символите и картините.