Джоди прекара останалата част от деня в чистене и кроене на планове. Отбеляза си да постави юрганджийките в първата барака, а майсторите на свещи до тях. Знаеше за две жени, които правеха дантели, и си помисли, че ще е добре да ги разположи срещу юрганджийките. Бараката в най-отдалечения край беше подходяща за боядисване на вълна; тъй като пред нея имаше достатъчно пространство, за да се накладе огън за казана. Всичко започваше да се оформя много приятно.
Слънцето залезе и се свечери. Работниците приключиха за деня. Бяха работили здравата и Джоди със задоволство установи, че са завършили покрива на една от бараките и са подготвили друга за следващия ден. На тръгване момчето, което беше боядисвало, спря да поговори с нея.
— Наложи се два пъти да боядисам стените, но накрая успях да покрия онези рисунки.
— Благодаря ти — каза тя. — Утре ще ви чакам.
— Стига да не вали — отвърна приветливо шефът им.
Джоди им махна с ръка за довиждане. Преди да се върне в къщата, за да се приготви за киното, тя реши още веднъж да надникне в червената барака. Надяваше се, че когато изсъхне, боята ще изсветлее.
За съжаление установи точно обратното. Дори нещо по-лошо: на места образите избиваха изпод боята. Явно имаше нужда от още едно минаване.
— По дяволите! — измърмори тя. — Какво ли трябва да се направи, за да се отърва от тези рисунки?
Прекоси помещението, за да огледа отсрещната стена, и тогава видя една разхлабена дъска на пода, която се отмести, когато тя стъпи върху нея. На разкования й край забеляза още от странните символи.
— Господи, само не и по пода! — възкликна тя. Наведе се, за да ги огледа по-добре, и видя, че дъската бе съвсем хлабава. Помисли си, че ще е по-лесно да я подмени, отколкото да изтрие знаците, и започна да я освобождава от мястото й. Под нея се откри дупка в самата пръст, в която лежеше дървена кукла, изваяна като жена. Около нея имаше зъб от голямо куче или вълк и парче бодлива тел, вързана на възел, част от рибарска мрежа и няколко счупени пера. Подреждането беше твърде симетрично, за да се приеме, че бе случайно.
Джоди взе куклата и седна на пода, за да я разгледа. Грубо изработената кукла беше облечена в рокля от парче памучен плат, с колан от някакво странно растение. Лицето й беше стилизирано, но все пак се различаваха очи, нос и уста. Когато Джоди го докосна, бялата боя, с която бе боядисано, се отлюспи. На главата й имаше кичур тъмна коса, вероятно като тази на Джоди, но сега бе избеляла от времето и праха.
Ръката на Джоди започна да се тресе. Явно червеното помещение със страховитите си символи и тази кукла й бяха дошли твърде много. Тя стана и бързо излезе навън, стискайки в ръка куклата. Задиша дълбоко, но главата й продължаваше да е замаяна. Всичко пред очите й играеше.
Убедена, че се разболява, Джоди се запъти към къщата, която й се стори ужасно далеч. Земята като че ли се надигаше под краката й и тя опипа лицето си, за да провери дали няма температура, макар и да знаеше, че така едва ли ще може да разбере. Когато стигна до олеандрите, спря, за да си поеме дъх. Залязващото слънце хвърляше сенки, които танцуваха по лехата, и къщата се къпеше в ярки червени и оранжеви багри.
Обзе я страх. Досега никога не беше изпитвала такова нещо. Затича се през двора нагоре към стълбището на задния вход. Стъпките й силно отекнаха в антрето и мрежестата врата се удари с гръм и трясък зад гърба й. Усещаше, че мислите бягат от главата й, не знаеше дори дали ще успее да вдигне телефона, за да повика Енджи на помощ.
Телефонът беше в библиотеката. Олюлявайки се, тя прекоси кухнята, мина през стаята на иконома и излезе в широкия коридор. Ръцете й напипаха вратата на библиотеката, рязко я отвори, впи очи в телефона, сякаш само той можеше да я спаси, и се опита да стигне до него. Внезапно краката й омекнаха и тя почувства, че не може да направи нито крачка напред. Пръстите й побеляха и още по-силно се вкопчиха в куклата.
Джоди се олюля към стената и се хвана за рамката над камината, за да не падне. В същия миг се разнесе остър звук, стената откъм камината се отмести и се отвори. Джоди изгуби равновесие и със сподавен вик падна в зейналата тъмнина.
Отвори очи с чувството, че се събужда от сън, но колкото и широко да ги разтваряше, не можеше да види нищо. За миг си помисли, че е ослепяла, но после си спомни, че паднала. Реши, че е изгубила съзнание и вече е нощ. В ръката си все още стискаше куклата, която бе взела, за да я разгледа. Докато въртеше очи и се взираше, й мина през ум, че никога не е подозирала колко непрогледна може да бъде нощта. Протегна свободната си ръка с надеждата да напипа някакъв мебел, на който да се опре, но се удари в нещо твърдо. Дали не беше стена? Или пък някакъв дрешник? Не, това бе невъзможно, тъй като в нито една от стаите нямаше дрешници. Когато се надигна на крака, бузата й докосна една паяжина, тя се сгърчи и безпомощно заудря с ръце. Отново се блъсна в стена, този път по-силно, и изведнъж видя вдясно от нея тъничък процеп светлина. Усещайки, че я обхваща пристъп на клаустрофобия, тя натисна стената до светлата ивицата и за най-голямо нейно голямо облекчение стената се отмести с лекота.