Джоди отново се огледа. Прозорците бяха отворени и в есенния въздух тя усети миризма на горящи листа. Наблизо излая куче, в далечината се чуха гласове на играещи деца. На стената до вратата към коридора липсваха полиците, както тя знаеше, а вместо тях от корнизната греда на златисти копринени шнурове висяха две ловни репродукции в орнаментирани рамки. Там, където трябваше да е писалището, имаше два кожени стола с такава изящна изработка, за каквато тя не можеше и да мечтае. Столът зад писалището, изглежда, беше люлеещ се и също беше от кожа. Върху писалището бе поставен голям бележник в кожена подвързия. От двете страни на мастилницата от палисандрово дърво стърчаха писалки. Когато се вгледа по-внимателно в лампата, забеляза, че не само нямаше зелен абажур, но бе пълна с течност и имаше фитил.
— Никак не се чувствам добре — промърмори тя.
Той отново посегна към флакона с амоняк, но тя отблъсна ръката му и попита с по-силен глас, отколкото предполагаше, че й е останал:
— Кой сте вие? И какво правите в моята къща?
— Вашата къща ли? Грешите, госпожо, това е моята къща. Уайтфрайърз винаги е бил мой дом. Преди да го наследя, е принадлежал на моя баща и на дядо ми. Как влязохте снощи, без да ви види Гидиън?
Джоди отвори уста, за да каже нещо, но не можа да издаде нито звук.
— Искахте да ме ограбите, така ли? Зная, че досега не сте идвали тук, тъй като разпитах слугите.
— Спомням си, че политнах към рамката на камината — каза тя сякаш на… себе си. — Тя поддаде под тежестта ми и трябва да съм пропаднала вътре. В стената наистина се оказа, че има стая!
Опитваше да се залови за малкото, останало от нейния свят, но това наистина трудно й се удаваше.
— Досега не съм ви виждал. Откъде сте? — попита Майкъл и очите му се плъзнаха по тялото й. — И защо сте се маскирали като мъж?
— Изобщо не съм се маскирала — сопна се тя и огледа джинсите, блузата и маратонките си. Изучаващият му поглед сякаш й помогна да си възвърне куража. — Уайтфрайърз е мой. Купих го преди няколко месеца. Не зная какво правите тук, но…
Джоди отново се огледа. Не, това не беше нейният Уайтфрайърз. Усети, че отново й прилошава.
— Господи, да не вземе пак да ви прилошее?
— Вие действително ли сте Майкъл Девъро? — Въпросът бе риторичен. Сега, когато се бе поокопитила, тя го позна от дагеротипните снимки.
— Как съм попаднала тук?
— И аз това се питам. Все пак, предполагам, че сте дошли пеша, тъй като, ако отвън имаше чужд кон, досега щяха да са го забелязали. Не искам да ви обидя, но нямате вид на жена, която би могла да притежава кабриолет.
Джоди отново наведе очи към избелелите си дрехи. Изглеждаше съвсем не на място в тази стая и това наистина не подлежеше на съмнение.
— Трябва да се върна. Аз… — промълви тя и панически се огледа. Какво можеше да направи? Стана и отиде до камината. — Как се отваря панелът?
Майкъл се приближи до нея, натисна едно място на стената и тя безшумно се разтвори. Джоди видя малка тясна стая, в която можеха да се поберат не повече от трима човека, и то при положение, че стояха притиснати един до друг.
— Както виждате, това е единственият вход и изход. Как така сте разбрали за съществуването на това скривалище?
— Казах ви. Паднах там и някак си…
Джоди вдигна очи и се взря в неговите. Той беше застанал по-близо до нея, отколкото тя мислеше; толкова близо, че лесно можеше да го докосне; толкова близо, че почти я докосваше. Дъхът й спря в гърлото и устните й леко се разтвориха.
Времето като че ли спря в продължение на един великолепен миг. Очите му я омагьосваха и тя усети, че й се завива свят, но това нямаше нищо общо с предишното й състояние.
— Сиви са — прошепна тя.
— Моля?
— Очите ви. Мислех, че са сини, но се оказа, че са сиви.
Изглежда, той също не можеше да откъсне очи от нея.
— Никога досега не съм виждал жена с такива дрехи. А и косата ви, отрязана е толкова късо. Да не би да сте боледували скоро?
— Не съм. Вярно е, че не съм кой знае колко наред, но не съм болна. Сега ми е по-добре — тя прокара ръка по косата си, която бе силно прилепнала по главата й и се спускаше до раменете. — Какво пък, не е чак толкова къса.
Той понечи да й възрази, но промени намерението си.
— Мисля, че трябва да седнете.
Затвори стената и тясната врата отново се скри в ламперията.
— Струва ми се, че имате право — съгласи се тя и си спомни как предишната вечер за минута й се бе сторило, че стаята е изпълнена с аромат на рози и глициния, докато всъщност по това време и двете не цъфтяха. — Всичко това е само причудлива игра на въображението ми. След минута-две ще се върна там, където ми е мястото.
— Думите ви са лишени от смисъл.