Джоди седна на кожения стол срещу него.
— Не зная какво стана, но, изглежда, съм се върнала назад във времето.
— Струва ми се, че все пак ще е добре да пийнете едно бренди — той отиде до един шкаф, наля по малко бренди в две тумбести чаши и, подавайки й едната, каза: — Внимавайте. За дама е малко силно.
— И по-рано съм пила бренди.
Тя го опита и като че ли усети втечнен огън на езика си. Никога не си беше падала по концентрати, но този път й дойде много добре.
— Така — каза той, докато се отпусна на стола. — Вие от Джоакуин ли сте? Досега не съм ви виждал тук.
— Не зная как е станало, но аз ще изчезна всеки момент. Мисля, че се е получило нещо като „дежа вю“, което обаче продължава по-дълго, отколкото предполагах, че е възможно. Нещо като свиване във времето — и понеже видът му стана още по-объркан, тя поясни: — Аз съм от бъдещето — думите й прозвучаха така странно, че тя се разсмя. — Толкова е странно! Искам да кажа, никога не бях предполагала, че ще ви срещна! Дори за минута.
Той взе чашата от ръката й и пръстите им се докоснаха. Физическият контакт с този мъж оказа далеч по-силно въздействие върху Джоди, отколкото упойващото действие на брендито.
— Питието ви е ударило в главата — каза Майкъл. — Изглежда, не трябваше да ви наливам. Искате ли още сайдер?
— Не, благодаря. Имам толкова много неща да ви питам. Искам да кажа, че вие знаете какви са цветовете на отделните стаи, какви мебели има в тях и как са разположени. Ако не ви питам сега, ужасно ще съжалявам, когато се върна.
— В думите ви няма никакъв смисъл. Да не би да сте паднали от коня си и да сте си ударили главата? Или може би сте имали треска? И как наистина влязохте в къщата ми? Каква е причината?
— Добре. Да започнем от самото начало — каза тя и се опита да събере мислите си. — Преди всичко тази къща е и моя. Аз я притежавам и ще я притежавам в хиляда деветстотин деветдесет и трета година.
— Хиляда деветстотин деветдесет и трета година? Искате да кажете, че ми се падате някаква наследница? Това е невъзможно. Аз не съм женен — той се намръщи. — Не, това в никакъв случай не е възможно! До хиляда деветстотин деветдесет и трета година има цели сто двадесет и една години.
Тя изпита известно колебание. Стори й се жестоко да му каже, че ще дойде време, когато няма да остане никой от фамилията му и Уайтфрайърз ще премине в ръцете на друг човек.
— Във всеки случай аз се занимавам с възстановяването на тази къща във вида й от вашето време, или по-точно в онзи вид, който е имала десет години преди този момент.
— Моето време ли?
— Зная, че звучи доста объркващо, но се опитайте да проумеете.
— Защо ще се опитва човек да прави къщата си да изглежда по-стара, отколкото е? А преди десет години Уайтфрайърз изглеждаше по същия начин, както и сега. Това, което казвате, госпожо, е безсмислено.
Тя забеляза акцента му. Кадифеният му баритонов глас беше мек и приятен и не приличаше много на южняшкия акцент от нейното време. „Естествено, той нищо не знае за телевизия или радио — помисли си тя — и никога не е чувал глас, обучен да говори без акцент. Изразява се така, както е присъщо за областта.“
— О’кей, нека опитаме пак. Не зная как е станало, но по някакъв начин за няколко минути съм се озовала във вашата епоха и…
— По говора ви не изглежда да сте от този край.
— Прав сте. Аз съм израснала в Гранд Кото, на юг оттук, но съм родена в хиляда деветстотин шестдесет и шеста година.
Той нищо не каза, само я погледна втренчено, сякаш се чудеше каква ли ще бъде следващата й стъпка. Джоди се огледа.
— Чудя се кога ще си тръгна. Мисля, че трябва да стоя близо до рамката на камината, за да не изпусна момента — явно беше в очакване. — Странно. Имам чувството, че никъде няма да пътувам. Вече не ми се вие свят и не ми е лошо — опипа тялото си, за да се убеди, че то наистина съществува и че е будна, после докосна стола. — Но как е възможно такова нещо? Аз още съм тук — съсредоточи се, за да види на стената собствената си библиотека, но не успя. Почувства, че я обхваща скрит ужас, и очите й се разшириха. — Това съвсем не е смешно. Стига ми толкова. Хайде, вие и вашата къща си вървете във вашето време. Тази илюзия вече трябва да свършва.
Нищо обаче не се случи.
Отиде до прозореца. Дворът, който познаваше, беше съвсем различен. Глицинията беше много по-малка и едва покриваше дървената рамка над пейката, а оттатък, където трябваше да е алеята, имаше пръст, а не настилка. Видя няколко чернокожи мъже и жени, сякаш заети с ежедневните си задачи. Джоди поклати глава.
— Но това е абсурд!
— Елате тук и седнете. Вие сте изживели някакъв шок. — Майкъл докосна ръката й, тя се обърна и го видя до себе си.