— Не мога да остана тук. Аз си имам свой собствен живот. В седем часа имам среща с Енджи, тъй като ще ходим на кино. Утре чакам да дойдат работници, за да довършат ремонта на покривите. Не мога да остана тук!
— Моля ви, седнете. Тя се върна при стола, взе си чашата с бренди и се строполи в меката кожена тапицерия.
— Това не може да е реално!
— Очевидно е реално. Вие сте тук, а не другаде. Хайде сега, опитайте се да ми кажете какво точно е последното, което си спомняте.
— Не ми говорете така. Не съм чак толкова оглупяла.
— Изобщо не съм искал да кажа такова нещо. Просто се опитвам да ви помогна.
Джоди стисна зъби, но вече беше започнала да изпада в паника.
Четвърта глава
Джоди седеше с Майкъл Девъро в библиотеката. Беше напълно объркана и стискаше ръце в скута си, но не преставаше да трепери.
— Не зная как попаднах тук. Още по-лошото е, че не зная как да се върна.
— Вие непрекъснато говорите за връщане. Къде? В Гранд Кото ли?
— Не, не, В моето време.
Майкъл я погледна замислено и се наведе към нея.
— Какво правите?
— Опитвам се да видя дали нямате рана на главата. Само това би могло да обясни защо сте така убедена в такава небивалица — той внимателно докосна главата й. — Боли ли ви?
Джоди рязко се отдръпна назад.
— Престанете да мислите, че съм луда, а просто ме изслушайте. Нещо се случи. Не зная точно какво. В един момент бях в библиотеката, а в следващия се озовах тук, повече от сто години назад в миналото. Зная, че изглежда невъзможно, но стана точно така — тя посочи джинсите си. — Мога да ви го докажа! Виждали ли сте някога такива дрехи?
— Не, особено пък на жена.
Очите му бавно се плъзнаха надолу по тесните джинси, после отново се вдигнаха към лицето й.
— Погледнете и блузата ми — тя се наведе и я подви, за да му покаже етикета. — Прочетете какво пише. Петдесет процента памук, петдесет процента акрил. Така ли е? Да сте чували някога за акрил?
Майкъл прочете етикета и се намръщи.
— Всеки би могъл да измисли дума и да я пришие върху парче плат, но тази е отпечатана. А какво означава това „да се пере в пералня“ и „центрофугира се“?
— Ето, виждате ли! Това е едно доказателство. Пералните машини и центрофугиращи устройства все още не са изобретени.
Той поклати глава.
— Но това не доказва нищо.
— Майкъл, защо ще си правя труда да правя етикет, да го пришивам на дрехи, които не сте виждали, досега и да се промъквам в къщата ви?
— Всичко това е необяснимо. А защо се обръщате към мен с малкото ми име, след като ме познавате съвсем отскоро?
Отчаяна, тя стана от стола и закрачи към прозореца. Почувства, че ще се разплаче, но се страхуваше, че ако това се случи, няма да може да спре.
— Трябва да ми повярваш.
Въпреки усилията й, гласът й се разтрепери и долната й устна потрепери, което незабавно оказа въздействие върху Майкъл.
— Моля ви, седнете. Може ли поне да науча как се казвате?
Тя усети, че сълзите напират в очите й, и се върна на стола.
— Аз съм Джоди Фарнел. Струва ми се, че вече ви казах името си.
— Джоди? Какво необикновено име — той поклати глава, сякаш се бе замислил за нещо друго. — Кои са вашите родители, госпожице Фарнел? Ще изпратя човек в Гранд Кото да се осведоми. Те може би се безпокоят за вас.
— Едва ли. Те още не са се родили — тя видя изражението му и допълни: — Хелън и Луи Фарнел. Живеят на улица „Елм Драйв“.
Майкъл повика Гидиън и го пресрещна на вратата. Докато му казваше имената, Гидиън кимаше с глава.
— След няколко дни ще разберем. Междувременно ви предлагам гостоприемството на моя дом.
— Благодаря ви, особено като имам предвид, че това е моят собствен дом.
— Госпожице Фарнел, вашето поведение и думите ви са пречка за доброто ми отношение към вас.
Тя въздъхна и очите й отново се наляха със сълзи.
— Извинете ме. Това е от стреса.
— Разкажете ми отново какво точно се случи.
— Бях в бараката зад къщата, онази, която е малко встрани от останалите. Под една разкована дъска на пода намерих някаква кукла — тя отиде там, където от изненада беше изтървала куклата при появата му. — Ето виждаш ли? Куклата беше там заедно с разни други неща, които сега не мога да си ги спомня. Както и да е, усетих, че ми прилошава, и тръгнах към къщата. Смятах да се обадя на Енджи или на телефон 911, защото усетих, че ми прилошава. Строполих се върху стената и ето ме тук.
— Енджи вашата прислужница ли е? И защо ще се обаждате на числа? Впрочем, какво сте правили тук сред бараките?
— Енджи ми е приятелка. Аз нямам прислужници. В моето време бараките са празни. Възстановявам ги, за да станат занаятчийски работилници, когато ремонтът на къщата бъде завършен.