— Не, сър. Все пак бих казал, че е за бяла жена.
— Така ли? — той докосна олющената бяла боя по лицето на куклата. — Косата изглежда истинска — не знаеше какво да прави с куклата, но усещаше безпокойството на Гидиън. — Това е всичко, Гидиън. И не казвай на никого за тази кукла.
Знаеше, че Гидиън ще се разбъбри още щом излезеше от библиотеката, но все пак трябваше да направи опит да го спре. Слугите бяха суеверни особено когато ставаше въпрос за такива неща и той не искаше да ги плаши.
След като Гидиън излезе от библиотеката, Майкъл се загледа в куклата. Беше ясно, че изобразява жена, но коя точно? Никоя от сестрите му нямаше толкова тъмна коса, нито пък годеницата му Ема Парланг. Защо тогава старата Айуила искаше да държи някого настрана от Уайтфрайърз?
Отиде до входната врата, слезе по стълбището и заобиколи къщата. Каквото и да правеше Айуила, трябваше да й заповяда да не се занимава с него.
Айуила живееше точно зад олеандрите, които растяха там, откакто Майкъл се помнеше. Като дете често си бе мислил, че е съвсем нормално тя да живее до отровните храсти. От най-ранните си спомени я знаеше като старица, живееща в уединение. Баща му я бе получил в наследство заедно с плантацията и останалите роби и беше прекалено мекушав, за да я продаде. Това обаче не беше повлияло на Айуила. Тя мразеше белите хора и дори не си правеше труда да крие тези свои чувства. Като малък, Майкъл се ужасяваше от нея.
Както винаги, в бараките бе истинско гъмжило. Голяма част от работниците събираха на полето последната захарна тръстика, но тук бяха останали по-възрастните жени, които наглеждаха децата, играещи в пясъка пред бараките, както и мъжете, чиито години бяха твърде напреднали, за да се справят с уморителното рязане на тръстиката. Те плетяха кошници, дялаха кухненски съдове пред вратите на бараките си или прекарваха деня в разговори.
Бараката на Айуила беше няколко метра встрани от останалите. Майкъл често се питаше дали самата тя я бе построила така като знак, че никога няма да се подчини на волята на белия човек, или бараката й някога бе имала друго предназначение. На пръв поглед изглеждаше както останалите, но всъщност имаше някои различия. Пред вратата й не играеха деца, а малката градинка отпред беше пълна с растения, които не раждаха нито зеленчуци, нито подправки.
Когато Майкъл наближи вратата, тя се отвори и на прага застана Айуила. Не изрече никакъв поздрав, а само го изгледа намръщено. Майкъл й показа куклата.
— Ти ли си я направила?
Очите й се разшириха, после се свиха.
— Аз ли? Не, аз никога не виждала тази кукла. Къде намерил нея?
Айуила беше докарана направо от Африка и никога не си бе направила труда да усвои езика на белите хора. Майкъл я подозираше, че може да говори английски много по-добре, отколкото го показваше.
— Няма значение къде съм я намерил. Ако пак се занимаваш с вуду, ще трябва да се махнеш оттук. Казвам ти го съвсем искрено. Хората се плашат и аз не искам да им объркваш живота.
Айуила се изправи с внушителния си ръст и го изгледа студено.
Майкъл се опита да я убеди:
— Не разбирам защо така упорито държиш да си нещастна. Имаш си самостоятелна барака, достатъчно храна и топло облекло за зимата. Защо не можеш да се разбираш с хората? Зная, че си направила това заклинание, за да отблъснеш някого. Кого искаше да държиш настрана този път? — забеляза как в тъмните й, сякаш стъклени очи проблесна изненада. Явно Гидиън се бе оказал прав за магията. — Нима тази земя не е твоят дом, както и на всичките тези хора наоколо? Защо не можеш да живееш с тях?
— Моят дом е Африка.
— Твоята родина е била Африка, но сега е Луизиана. Та ти си тук повече от трийсет години. Разбирам да беше пристигнала вчера.
Айуила само го изгледа. Високите й скули почти не отразяваха слънчевата светлина, а косата й беше сплетена на плитки. Майкъл бе убеден, че бе носила косите си така и в родината си. На главата си имаше шал на възли, обувки слагаше само тогава, когато беше принудена на, а дрехите й бяха нещо невиждано. На ушите й висяха тежки обеци от кост и кожа, а на врата си носеше амулет на каишка. Краката й бяха мръсни и голи до глезените. Беше толкова висока, че очите й го гледаха почти в упор.
Айуила не каза нищо и той въздъхна. Очевидно нямаше лек за омразата й. Самият той не беше виновен за нейното робство. Майкъл винаги бе ненавиждал тази система и веднага щом стана собственик на Уайтфрайърз незабавно даде свобода на робите. Когато избухна войната между Севера и Юга, в Уайтфрайърз нямаше нито един роб. Истина беше, че можеше да плаща на работниците си съвсем малко, но за сметка на това им осигуряваше храна, жилище и лекарства, когато това се наложеше. Нито един от съседите му не беше направил толкова много за работниците си. За Айуила обаче това беше без значение. Омразата й нямаше начало и край.