— Откажи се от лошите си чувства срещу когото и да било. Не искам да ми създаваш неприятности.
Айуила с нищо не показа, че е чула или разбрала какво й се казва, но Майкъл се обърна и си отиде. Заради напредналата й възраст не му се искаше да й каже, че ще я изгони от плантацията, но тя самата го довеждаше до положение, в което не му оставяше друг избор.
Втренчена в Майкъл, Айуила го проследи, докато се скри от погледа й, след което се върна в бараката си. Още беше потресена от куклата, която бе видяла в ръцете му. Някой бе влизал в бараката й! Не познаваше такъв човек, който би се осмелил да го стори, още по-малко да рискува да се докосне до куклите й.
Отиде в средата на стаята, клекна на пода и натисна свободния край на една от дъските. Другият й край се надигна с два-три сантиметра и тя ловко я извади. Омагьосаната й кукла лежеше недокосната в праха под пода.
Айуила седна и се замисли. В продължение на няколко месеца грижливо беше изграждала заклинанието, дори беше поставила „упойваща“ пръст, за което й се бе наложило да намери гроб на самоубиец, за да я вземе оттам. До куклата лежеше и зъб от бясно куче. Като внимаваше да не разбута другите предмети, тя взе куклата и я огледа.
Лицето й беше прясно боядисано и по роклята й нямаше петна. Тя беше издялала сложни лицеви черти, мърморейки заклинания, и беше направила всеки шев на роклята нощем под лунна светлина. Единственият й пропуск беше косата. Беше искала да вземе коса от бялата жена в съседната плантация, която беше обектът на нейната магия, но не бе успяла и се бе принудила да се задоволи с каквото има. Светлокестенявата коса, която беше използвала, беше от една бяла жена с незначителен примес на негърска кръв, която живееше в същата плантация. Тя изчисли, че във вените на тази жена тече същата кръв, както и в тези на Майкъл, така че това трябваше да свърши работа. Не бе никак лесно да се добере и до нейната коса, защото тази жена се боеше да не би Айуила да направи магия на самата нея. Куклата, която Майкъл й показа, беше с по-тъмна коса и изглеждаше стара и изхабена, но беше оформена по неповторимия начин, по който тя правеше всичките си вуду кукли. Беше сигурна, че не е нейна, но не можеше да си обясни откъде се бе появила.
Айуила допря устни до ухото на куклата и прошепна една дума, която никога не казваше на глас, дума, която беше научила много отдавна в детството си от собствената си майка. Върна куклата на мястото й, направи специални движения с ръце, за да затвърди магията, и постави дъската на мястото й.
Объркана, тя седна на стола с лице към вратата. Къде ли Майкъл беше намерил вуду куклата? Нима и друг се занимаваше с вуду в този район, за който Айуила претендираше, че е само неин? Не, това бе невъзможно. Никой не бе способен на такава дързост. Освен това куклата беше абсолютно същата като нейните, с изключение на косата. Не съществуваха двама човека, способни, а и дръзнали да направят две еднакви кукли — това беше част от силата на вуду магиите. Все пак фактът бе крайно озадачаващ.
Айуила не изпитваше никаква лична неприязън към Ема Парланг. Никога не беше разговаряла с нея и я бе виждала само от разстояние. Негърката бе работила на полето, докато напредналата й възраст не я бе принудила да си стои в бараката. Омразата й към Ема, както и към фамилията Девъро, беше колкото елементарна, толкова и дълбока. Те бяха бели, а тя мразеше всеки представител на тази раса, тъй като бели бяха мъжете, които я бяха подмамили от безопасното й укритие в нейното село и я бяха натикали в един кораб, в който миришеше на страх, болест и смърт, бели бяха и онези, които изправиха нея, дъщерята на най-почитаната жена в племето, на една платформа и я продадоха на друг бял човек. Затова тя никога не можа да им прости.
Още си спомняше майка си. Приятно й бе да си мисли, че прилича на нея и че след като майка й бе умряла, а това вече несъмнено бе станало, душата й бе намерила покой в Айуила. Докато самата тя беше жива, щеше да живее и силата, която двете споделяха.
Айуила не беше обикновено дете. Тя беше единствената дъщеря на племенната магьосница. Хората от племето изпитваха дълбоко страхопочитание към майка й и тя имаше почти толкова власт, колкото и самият вожд. Майката на Айуила бе казала на всички, че дъщеря й е дете на боговете, тъй като за пръв път бе усетила, че тя съществува, когато веднъж, сама в гората, бе разговаряла с бога на гръмотевиците и неговата съпруга — богинята на светкавиците. Гръмовержецът бе проговорил и майка й бе усетила как тя за първи път бе проритала в корема й. По-късно, когато я бе родила, тя я бе представила на племето като следващата магьосница.