Когато слугите отново се заеха със задачата си, Джоди слезе долу и пое по късия коридор, който водеше към библиотеката. Усещаше погледите им зад гърба си, но реши да не им обръща внимание. Това беше тяхната епоха и не те, а тя беше чужденката, така че, докато не настъпеше някаква промяна, трябваше да свикне с това. Прие любезно изражение, почука и влезе.
Майкъл седеше зад писалището. За момент я погледна изненадан, после очите му се плъзнаха по тялото й.
— Виждам, че не сте намерили за необходимо да смените дрехите си — отсъди той.
— Не разполагам с други. А и нямам навик да нося чужди дрехи.
— Настоятелно ви моля, докато сте тук, да носите роклите на Камила. Не мога да ви оставя да се разхождате с панталони, тъй като слугите много се смущават от това.
— Затова ли ме зяпат така?
— Научих, че доста сте изплашили Сила. Тя ми каза, че ви е заварила да седите със свити колене на пода и да издавате някакви странни звуци.
— Медитирах.
— За какво?
— Нямам предвид, че размишлявах, а медитирах, тоест концентрирах се в себе си, за да се опитам да се върна в моята епоха.
Майкъл затвори счетоводната книга, в която пишеше нещо, и каза:
— Виждам, че продължавате да поддържате досегашното си твърдение.
— Защото е истина. Помислете само, нима, ако бях решила да ви лъжа, нямаше да измисля нещо по-правдоподобно?
— Възможно е.
Джоди отиде до писалището и седна на ръба му. Майкъл зяпна от почуда. Явно никога не бе допускал, че е възможно такова нещо. Тя се направи, че не го забелязва.
— Искам да си спомниш за какво си мислил напоследък. Може би по някакъв начин мислите ни са се свързали и това е станало причина да се озова тук.
— Питате ме какво съм мислил, когато сте се промъквали в къщата ми, така ли?
Джоди се направи, че не го чува.
— Аз бях в библиотеката и се опитвах да телефонирам за помощ.
— Да телефонирате?
— Държах куклата, но не си спомням да съм мислила за нея. Опитвах се да запазя равновесие. Чувствах, че ми се вие свят, и бях силно зашеметена. Облегнах се върху рамката на камината, вратичката се отвори и като че ли пропаднах вътре. Следващото нещо, което си спомням, е, че се събудих не в моята, а в твоята стая и ти беше седнал там.
Той скептично я изгледа.
— По дяволите, Майкъл, трябва да ми повярваш.
Очите му се присвиха.
— Вашият говор просто ви издава. Упорито ме наричате на малко име, а ето че сега и ругаете. Впрочем, това на очите ви не е ли грим?
— Грим ли? — тя докосна миглите си. — Искаш да кажеш сенки и туш?
— Трябваше веднага да се сетя, че сте такава. Кой ви е платил, за да дойдете при мен? Уил Бро ли?
— Какво? Никой нищо не ми е плащал. Попаднах тук случайно.
Тя стана от бюрото и се изправи срещу него с ръце в джобовете.
Майкъл изпита облекчение, сякаш беше разгадал загадката, обсебила ума му.
— Сега разбирам защо носите панталони и защо седнахте върху бюрото ми. Вие сте от момичетата на Мадам Агнес, нали?
— Какво означава всичко това? — Джоди скочи и се приближи към него. — Да не би да ме вземаш за проститутка?
— Ето, виждаш ли? Коя лейди би изрекла тази дума? Върни се при Уил и му кажи, че номерът му не е минал. Но истина е обаче, че за малко щях да се хвана. Е, нищо, и аз мога да му скроя някой хитър номер.
— Не познавам никакъв Уил и нямам нищо общо с момичетата на тази Агнес! Я го виж ти! Не се доближавай!
Тя скръсти ръце на гърдите си и яростно го погледна.
— Значи не те е изпратил Уил?
В гласа му отново се прокрадна съмнение.
— Разбира се, че не е! Слушай, кажи ми ще ми помогнеш ли да намеря обратния път или не?
— Госпожице Фарнел, вие изключително много ме обърквате. Използвате странни думи като „телефонирам“, които нищо не ми говорят, носите скандално облекло и като че ли дори не си давате сметка, че това е неприлично. Ругаете като мъж, сядате на пода, на бюрото. Признавам, че не зная какво да мисля за вас. Щом като не сте лека жена, защо носите грим на лицето си?
— Защото там, откъдето идвам, модата е такава — усети, че сълзите й напират, и този път не успя да ги спре. — Разбери ме, не искам да съм тук. Изплашена съм до смърт, че не мога да се върна вкъщи, а ти не ми вярваш — тя подсмръкна и изтри сълзите си с длан. — Не знам какво стана, но съм сигурна, че всички, които познавам, са страшно разтревожени за мен. Мястото ми съвсем не е тук, но като че ли нямам никаква надежда, че ще си замина.
Без да мисли, Майкъл се приближи до нея и я прегърна. Джоди се отпусна в обятията му и се разтресе от ридания. Прегръдката му беше най-успокояващото усещане, което някога бе изживявала. Ръцете му бяха силни и излъчваха закрила, а леката миризма на сапун, карамфил и колосани дрехи, която се излъчваше от него, й се стори безкрайно позната.