Очевидно плантацията изобщо не бе засегната от Гражданската война и се бе запазила непокътната чак до началото на двадесетия век, когато част от нея е била продадена, за да бъдат изплатени просрочени данъци. Впоследствие от голямото имение последователно са били продавани парцел след парцел, докато накрая бяха останали само четиридесет декара и къщата, която сега беше собственост на Джоди.
В микрофилмовите архиви на общинските вестници от онова време Джоди намери доста снимки на Уайтфрайърз от началото на века. Явно собствениците на имението често бяха давали сградата под наем за сватби и увеселения и дори в тези фотографии вече се виждаха направените промени и разширения.
След като стори всичко, което беше по силите й, Джоди се обърна към библиотекарката с молба да й помогне да открие снимки на Уайтфрайърз отпреди хиляда и деветстотната година.
— В Отдела за плантациите, в задната стая, може и да се намери нещо — каза библиотекарката и поведе Джоди през една врата с надпис „Само за служители“ към книгохранилището покрай дълга галерия, отделена за историята на Луизиана през Гражданската война. — Ние се гордеем, че притежаваме богат книжен фонд за този период, но ограничаваме достъпа до него, тъй като много от тези книги са твърде стари и ценни. Уверена съм, че ще ги ползвате внимателно, което не всичките ни читатели правят — докато погледът на жената обхождаше книгите, тя добави: — Няма да намерите кой знае колко снимки. Нали разбирате, по онова време фотоапаратите са били рядкост — тя извади от рафта една дебела книга и я подаде на Джоди. — Вижте в тази. Това е историята на нашата енория. В нея има подробно описание на Джоакуин с доста скици и репродукции на картини от онзи период. Запомнете обаче, че тези книги не бива да излизат от това помещение.
— Разбира се, благодаря ви.
Джоди занесе книгата на най-близката маса, седна и се зачете.
Томът, съставен от жители на енорията, съдържаше истории на старите фамилии, както и сведения за първоначалните собственици на плантациите и къщите в областта. Беше точно това, което Джоди търсеше.
Особено впечатление й направи една от историите. Непосредствено след Гражданската война собственик на Уайтфрайърз е бил Майкъл Девъро. Баща му починал сравнително млад (причините за това не бяха посочени) и Майкъл, останал сирак едва на осемнадесет години, поел управлението на собствената си плантация. Джоди почувства възхищение към него. Майкъл не само че беше издигнал плантацията си до разцвет, но и веднага след смъртта на баща си беше дал свобода на своите роби. Самият факт, че бе решил да плаща за труда, който по-рано е бил извършван безплатно от робите, красноречиво говореше както за способностите му, така и за размера на богатството, притежавано от фамилията. Джоди знаеше, че повечето хора на неговата възраст не биха се справили с такава трудна задача.
Няколко страници по-натам тя намери рисунка на Уайтфрайърз от хиляда осемстотин и шестдесета година. Човекът, оставил описание на къщата, посочваше, че тя е била изключително слънчева и изпълнена с много, много цветя, както отвътре, така и отвън. На Джоди това особено й хареса и си каза, че Уайтфрайърз трябва да е бил щастлив дом за този човек, който го е запомнил така приветлив.
На следващата страница намери снимка на Майкъл Девъро. Фотографията по онова време, все още сравнително ново изобретение, показваше хубав мъж в разцвета на силите си. Беше тъмнокос, а очите му изглеждаха светли. Сини, предположи тя. Вместо типичното сериозно изражение, характерно за героите на повечето стари фотографии, по лицето на Майкъл Девъро играеше едва доловима усмивка, потвърждаваща жизнерадостта на този човек, а в очите му искряха интелигентни пламъчета. Докато четеше текста под фотографията, погледът й на няколко пъти се спря върху нея. По някаква необяснима за нея причина, това лице я завладяваше и сякаш я хипнотизираше.
— Господи! — промълви тя. — Най-после да открия един очарователен мъж и да се окаже, че е умрял преди цели сто години!
Библиотекарката, разположила се наблизо, за да бди над ценните томове, изглежда, чу думите й и я погледна. При вида на усмивката й Джоди реши, че неволните й думи са я развеселили. Самата тя обаче изобщо не мислеше, че те са смешни. Никога досега не беше срещала мъж, когото да хареса дотам, че да излиза с него, а какво ли оставаше да си помисли за брак. Беше имала връзка с няколко момчета в родния си град, Гранд Кото, както и в колежа в Батън Рууж, но оттогава насам много рядко й се бе случвало да излезе с момче. Обикновено вечерите предпочиташе да се занимава с проектите за реставрация, които изпълняваше в момента. Макар и сама да си беше избрала своето отчуждение, все пак понякога се питаше дали не се погубва и дали това е нормално за една девойка на двадесет и шест години. Точно така мислеха и родителите й, които не пропускаха да й го повтарят във всяко свое писмо.