Когато влязоха в трапезарията, вечерята вече беше сервирана на махагоновата маса. Гидиън, който стоеше до стената, изчака господаря си да настани Джоди, след което издърпа стола му и му помогна да седне. Майкъл забеляза, че Джоди се бе загледала в ястията. Откога ли не беше яла?
— Всичкото това за нас ли е? — прошепна тя.
— Разбира се.
— Но ние едва ли ще изядем и половината от тези неща.
— Каквото остане, ще го изядат слугите.
— Те няма ли да вечерят заедно с нас?
— Разбира се, че не. Защо? Нещата по-различни ли са там, откъдето идвате?
— Във всяко отношение. Просто не можете да си представите колко са различни.
Гидиън им помогна със сервирането, като поднасяше тежките блюда и подноси. С крайчеца на окото си Майкъл любопитно наблюдаваше Джоди, която се колебаеше коя вилица да използва, и явно много се стараеше да не сбърка. След като избереше правилния прибор, тя ядеше с апетит, но не и сякаш че умира от глад. Остана доволен от маниерите й, които бяха не по-малко изискани от неговите. Щом като щеше да остане в дома му, добре бе поне това, че на масата нямаше да се смущават един от друг.
— Никога не съм яла такова ястие — каза тя, след като го опита. — Какво е то?
— Нарича се Добс Глесис. Харесва ли ти?
— Да, много!
Той си сложи парче от месото, желирано с подправки и гъби.
— Често го сервираме. Радвам се, че ти харесва.
Известно време Джоди продължи да се храни мълчаливо.
— Сестрите ти приличат ли на теб?
Майкъл се замисли за момент.
— Струва ми се, че Камила прилича на мен. Тя е най-малката. Клодия прилича повече на баба ни, американката.
— Американка ли?
— От Щатите.
— Но нали и Луизиана е в Щатите? — смутено възкликна тя.
— Да, но ние сме креоли и сме повече французи, отколкото американци. На баба се дължи това, че имам сиви очи, а сестрите ми са руси, тъй като повечето креоли са чернокоси.
— Сега разбирам.
— Помислих си, че може би и ти си креолка, понеже косата ти е тъмнокестенява. Виждал съм и други хора с очи като твоите, но все пак е странен този цвят на лешник.
— Аз съм малко креолка, малко индианка, малко от всичко — безгрижно каза тя — и мисля, че тъкмо това ме прави американка.
Досега не му се беше случвало някой от приятелите му да се отнася така делнично към произхода си. Ема и Клодия бяха твърдо убедени във френското си потекло и говореха за Щатите като за чужда страна. Майкъл просто не знаеше как да възприема тези нейни думи.
— Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос? — попита тя.
— Не, напротив.
Джоди хвърли поглед към Гидиън, който стоеше неподвижно до стената.
— На коя страна си бил по време на Гражданската война?
Майкъл реши, че не я е чул добре.
— Извинявай, не те разбрах?
— Този въпрос доста ме озадачи в моето проучване. Това, че си освободил робите си преди войната, ме караше да мисля, че си се бил на страната на Севера. С него си обясних факта, че Уайтфрайърз е останал невредим, както и обстоятелството, че по време на Възстановяването не си се разорил като повечето твои събратя, собственици на плантации.
Майкъл усети, че я гледа с широко отворена уста.
— Аз се сражавах на страната на Юга, мадам! Изумен съм, че би могла да предположиш нещо друго.
— Тогава защо Уайтфрайърз не е пострадал? В крайна сметка Югът е загубил войната. И защо е трябвало да се сражаваш за една система, в която явно не вярваш?
— Госпожице Фарнел — започна той, като се опитваше да се овладее, — сражавах се, за да защитя страната си, а не робството. Във войната между Щатите имаше много въпроси за разрешаване.
— Не исках да те засегна.
— А какво друго може да се съдържа във въпроса ти, ако не обида? — възкликна той и подозрително я погледна. — Твоето семейство на коя страна е било?
— На никоя. Когато моите родители са се родили, това е било само една тема в учебниците по история.
— Имам чувството, че времето е променило историята и тя поставя Севера в по-благоприятна светлина. Ти нарече войната така, както я наричат в Северните щати.
— Всички я наричат така. Може би защото това наименование е по-кратко.
Майкъл нищо не каза.
Джоди отново погледна към Гидиън.
— Тези разговори дразнят ли служителите ти?
— Моите хора знаят чувствата ми. С Гидиън в няколко сражения сме се били рамо до рамо.
— Така ли? — изненада се тя. — Значи Гидиън се е сражавал на страната на Юга?
— Разбира се. Той е лоялен към мен.
— Защо тогава Уайтфрайърз е бил пощаден?
— Защото, слава богу, наблизо нямаше сражения. На път за Ню Орлиънс войските минаха на петнайсетина километра оттук. Спаси ни това, че сме настрана от главния път, както впрочем е и Оъкс.