— Оъкс ли?
— Плантацията на изток от нашата. Тя принадлежи на семейството на Ема. Ние сме твърде далеч от Ню Орлиънс, така че наблизо не бяха разположени войски. Като изключим няколкото политически авантюристи и други като тях, тук беше сравнително мирно, макар че сестрите ми ме уверяваха, че е било ужасно и през цялото време са треперели дали враговете няма да се появят.
— А на теб пратиха ли ти повиквателна?
— Повиквателна ли? Какво означава това?
— Беше ли длъжен да отидеш на война и да се сражаваш?
— Военната повинност започна да тече от март шейсет и втора, но аз отидох в армията още преди това. Досега не е имало страхливец в нашата фамилия. За мен би било истински позор да ме вземат в армията със заповеди.
— Разбирам те.
Джоди сякаш се опитваше да съпостави думите му с онова, което знаеше от своето време.
В очите на Майкъл се появи любопитство.
— Кажи ми, госпожице Фарнел, през хиляда деветстотин деветдесет и трета година много по-различно ли е фермерството, отколкото сега?
Джоди се усмихна.
— Просто не можеш да си представиш. Например вече не се използват коне и мулета. Има трактори, едни такива машини с двигатели, които орат и прибират реколтата. Вече няма дребни фермери, а в големите стопанства в моето време няколко човека вършат работата за сто човека. Зърното за посев също е подобрено. Голямата част от засаденото узрява и дава реколта, така че загубите са много по-малко.
Майкъл я наблюдаваше внимателно. Тя наистина имаше вид на човек, който говори истината.
— Двигатели ли? Като на памукоберачката? Че как може такова нещо да сее и да прибира реколта?
— Не мога да ти обясня. Не съм живяла във ферма. Баща ми е банкер.
— А с кого живееш в Уайтфрайърз, след като родителите ти са в Гранд Кото? — предпазливо я погледна той. — Омъжена ли си?
— Не. Живея сама.
— Сама ли? — Майкъл се учуди как може да говори такива небивалици, без да й мигне окото. — В Уайтфрайърз? Сама!
— В него вече не се отглежда памук и захарна тръстика. Останали са само… — тя го погледна и внезапно замълча.
— Какво щеше да кажеш?
— Нищо.
— Госпожице Фарнел, независимо че става въпрос за бъдещето, това засяга моя дом. Какво криеш от мен и как така един човек може да управлява цяла плантация?
— Когато купих имението, то вече не беше плантация. Останали бяха само десет акра земя и къщата.
Майк остави вилицата.
— Само десет акра и къщата?
— И стопанските помещения, разбира се.
Той я погледна с безпокойство.
— Уайтфрайърз принадлежи на моя род от поколения наред. Нима искате да кажете, че някой от моите потомци ще се окаже пройдоха и ще пропилее всичко, което притежаваме сега?
— Нищо подобно не съм казала. Единственото нещо, което зная, е, че последният от вашите потомци е умрял и че аз успях да купя имота. Малко преди да се озова тук, бях започнала да откупувам и мебелировката.
Майкъл бе изгубил апетита си. Отмести чинията и Гидиън моментално я вдигна от масата.
— Знаех си, че не трябваше да ти говоря за това. Нали ти казах, че не е добре да знаеш бъдещето.
— Има ли още нещо, което криеш от мен? Искам да го знам, дори и да е най-лошото.
— Не, това е всичко.
Спокойното й лице говореше, че не лъже. То беше и една от причините, поради които беше започнал да вярва на небивалия й разказ.
— Сега, когато вече знам бъдещето, може би ще успея да го променя.
— Не, в никакъв случай! Направиш ли това, може да не успея да се върна в моето време. Аз дойдох тук от Уайтфрайърз. Ако бъдещето се промени, може да се окажа в капан.
— Ако не предприема нищо, родът ми ще измре и Уайтфрайърз ще бъде разпродаден на случайни хора!
— Не биваше нищо да ти казвам!
— Госпожице Фарнел…
— Ще престанеш ли да ме наричаш така?
— Как искаш да те наричам?
— Името ми е Джоди.
— Не мога да ти казвам така. Би било невъзпитано и нередно особено след като живееш в моя дом.
— Тогава аз пък няма да ти отговарям.
Тя отново почувства, че ще се разплаче. Майкъл се облегна на стола си.
— Безсмислено е да спорим. Всъщност какво ли и бих могъл да направя? Всичко това ще се случи много след моята смърт. Може би наистина няма как да променя нещата.
— И аз мисля така — каза тя предпазливо, сякаш се боеше да не й се наложи отново да защитава становището си.
— От друга страна, сега ти се появи тук и кой би могъл да каже какви последствия би имало това?
Джоди пребледня.
— Изобщо не съм се замисляла за това.
— Никога не съм смятал, че бъдещето е предопределено. Ясно ми е, че пристигането ти тук е разбъркало някои неща и това е съвсем логично.