— Да, но само ако остана. Засега обаче единственото нещо, което съм сторила, е, че се преоблякох и обяд… искам да кажа вечерях. Не съм направила нищо, което би имало последствия в бъдещето и нищо не се е променило. Нали така?
— Не зная. Все пак аз се запознах с теб. Гидиън и Беси също. Изпратих човек в Гранд Кото да потърси родителите ти. Утре ще дойде Камила, а и други хора, които също ще се запознаят с теб. Колко ли време е нужно, за да се промени бъдещето? Страхувам се, че никой от нас не знае.
— Благодаря ти, сега вече наистина успя да ме разтревожиш.
Джоди го гледаше унило.
— От друга страна, може и да е било предопределено да дойдеш.
— И защо, според теб?
— Не зная? Може да си се родила не когато трябва.
Безпокойството й още повече се засили.
— Ако е така, значи никога няма да се върна в моето време, така ли? И ще остана завинаги тук!
— Мисля, че не бива да отхвърляме и тази възможност — промълви Майкъл. — В края на краищата, невъзможното вече е станало.
Джоди изтърва вилицата в чинията си и отпусна ръце в скута си.
— Досега живеех с мисълта, че ще се върна у дома всеки момент или най-късно до утре сутринта, като отворя очи. Сега обаче не съм вече толкова сигурна в това.
— Нито пък аз.
— От всичко най-силно ме безпокои, че вече не чувствам световъртеж, а това очевидно имаше някаква връзка със случилото се — тя се отдръпна от масата. — Ако не възразяваш, бих искала да се кача в стаята си и да се опитам да поспя. Чувствам нужда да остана насаме с мислите си.
— Да, разбира се.
Майкъл стана, докато тя излезе от стаята, след което отново седна на стола си. Джоди беше необикновена жена. Какво ли въздействие щеше да окаже върху живота му? Боеше се да каже на Ема за нея и си помисли, че би било по-разумно да не разказва подробности за пристигането й. Ема не проявяваше широки разбирания, когато ставаше въпрос да се среща с други жени, освен с братовчедките си.
Ако Джоди се бе върнала назад във времето, за да се изпълни някаква определена цел във върховната схема на живота, то каква ли бе тази цел? Необяснимо защо, когато надникнеше дълбоко в тъмните зеници на очите й, той изпитваше чувството, че я познава отдавна, може би откакто се беше родил.
Не, неуместно щеше да стори, ако разкажеше всичко на Ема за новата гостенка в Уайтфрайърз.
Шеста глава
Когато пред Уайтфрайърз спря каретата на Камила, Майкъл вече с нетърпение очакваше пристигането й и веднага излезе да я посрещне. Гидиън бе застанал на входната врата.
— Радвам се да те видя. Клодия няма ли да дойде?
— Съмнявам се. Не съм я виждала от неделя. Да не би пак да сте се спречкали?
Мекият акцент на Камила напълно съответстваше на външността й. Беше руса, което съществено я отличаваше от тъмнокосите й приятелки креолки, а очите й бяха същите като на Майкъл. Беше по-женствена от сестра си и по красота значително я превъзхождаше. Освен това имаше много по-лек характер от Клодия и поради това бе любимката на Майкъл.
— Не съм се виждал с Клодия и Винсент от няколко дни — каза Майкъл, докато я чакаше да събере обемистите си поли, за да я хване под ръка и да я преведе по стъпалата. Зад тях кочияшът изплющя с юздите и подкара каретата към конюшнята, където щеше да изчака Камила, за да я върне.
— Имам гост — каза Майкъл, когато влязоха в антрето.
— Така ли? И кой е той? Да не би да е дошъл братовчед ни Кристоф и още да не си ни казал? Ако е така, се чудя как не те е срам.
Камила погледна нагоре към втория етаж в очакване.
— Не, не е Кристоф. Този човек никога не си го виждала.
— Някой от войната ли е? Да не си поканил онзи ужасен сержант, който постоянно дъвче тютюн? — тя се усмихна и в сивите й очи проблеснаха весели искрици. — Ако е така, моментално викам кочияша и си заминавам.
Майкъл се засмя.
— Не, не вярвам да се видя някога отново със сержанта.
— Така и не мога да си обясня как е попаднал в твоята част. Този човек просто е ужасен.
— Не подбирах войниците си по обноските им. А той беше добър войник.
— Е, добре, кой тогава е дошъл? Предположенията ми вече се изчерпаха.
— Каквото и да предположиш, би сгрешила, тъй като никога досега не си я виждала.
Камила се закова на мястото си.
— Виждала ли каза?
— Влез вътре.
Майкъл усети, че Камила се задъхва от любопитство, но не каза нищо, докато не стигнаха задния салон.
— Казва се Джоди Фарнел.
— Фарнел ли? Струва ми се, че не познавам никой с такова име. От тук ли е?
— Не, родена е в Гранд Кото — отвърна той и направи пауза. Едва сега си даде сметка, че обяснението щеше да се окаже по-трудно, отколкото си го представяше. — Седни, ако обичаш.