В една картонена кутия на най-горния рафт тя откри още документи и започна да ги прехвърля при онези от тридесетте години, когато вниманието й беше привлечено от датата на един от тях: хиляда осемстотин седемдесет и втора година.
Джоди взе кутията в скута си, седна на пода и бавно извади овехтелите документи, като внимаваше да не ги разкъса. Повечето от тях представляваха разписки, написани с красив мъжки почерк. Мастилото отдавна беше добило кафяв цвят и от листовете се носеше миризма на мухлясала стара хартия, но за нея те бяха истинско съкровище, тъй като датираха от времето, когато в Уайтфрайърз бе живял Майкъл Девъро, и тя беше повече от сигурна, че са писани от неговата ръка.
На дъното на кутията откри тънка тетрадка. Когато я извади и прочете на корицата й надпис „Дневник“, сърцето й заби още по-силно. Откритието надхвърляше дори и най-смелите й надежди. Отвори дневника и видя, че страниците са изписани с рехавия почерк на Майкъл. Внимателно го затвори и го остави до стълбището, така че лесно да го намери, когато тръгнеше да си ляга. Каза си, че този дневник я интересува само дотолкова, доколкото в него можеше да намери сведения за обстановката в къщата, но сама не си повярва на това. Все пак успя да върне мислите си обратно към работата.
Както беше и предположила, проучването на къщата показа, че в първоначалния си вид тя бе много по-малка и че задното крило е било пристроено малко преди Гражданската война, когато изглеждало, че хората ще се изхранват единствено от отглеждането на памук. Библиотеката беше тъкмо в това крило и когато тя изстърга слоевете боя и грунд, под тях се показа кипарисово дърво.
Уайтфрайърз й поднасяше куп приятни изненади и Джоди все по-често се замисляше дали да не запази къщата за себе си и да я превърне в свой дом. Минаваше й през ум, че би могла да я превърне и в хотел, за да си докарва доход от него. И без това къщата беше достатъчно близо до Шрийвпорт и Кадо Лейк, така че туристи нямаше да й липсват. Напоследък й се случваше да се замисли, че все някъде трябва да пусне корени, и се питаше дали това не бе най-доброто място за тази цел.
Предишната вечер майката на Джоди се беше обадила по телефона, за да й съобщи, че още една от по-младите й братовчедки се е омъжила и, разбира се, за да й намекне отново, че всички в рода им се чудят защо тя все още не се задомява. От своя страна, Джоди й обясни, че още не е срещнала мъжа, за когото би се омъжила, но, както обикновено, майка й не я изслуша. По-големият брат на Джоди отдавна беше свил семейно гнездо, а по-малката й сестра очакваше след няколко месеца второ дете. Майка им не криеше, че се тревожи да не би дъщеря й да остане цял живот сама, а и самата Джоди, макар и да не си го признаваше, вече започна да се пита дали наистина няма да стане точно така.
Продължи да работи, докато не капна от умора, опитвайки се да не мисли за самотата си, но това старо изпитано средство за разсейване, което в миналото й вършеше добра работа, този път не даде резултат. Истината беше, че на Джоди вече й беше омръзнала самотата. По-рано беше доволна от своята независимост и се радваше всеки път, когато се местеше от една къща в друга, но сега това беше започнало да я уморява. „Дали пък Уайтфрайърз няма да се окаже нещо различно“ — помисли си тя. Дали пък нямаше да й се прииска да остане тук и да се възползва от плодовете на усилния си труд?
Най-сетне изчисти библиотеката от праха и мръсотията, трупали се от години, и подреди книгите и списанията. Постепенно бе започнала да изпитва чувство, че тази къща винаги й е принадлежала, особено откакто беше открила някои от старите тонове на стените, и тя си каза, че това е добър признак.
Когато приключи работа, тя се качи горе и пусна топлата вода, за да напълни ваната. Обикновено предпочиташе да взема душ, но сега мускулите я боляха от прекомерните движения през деня и си каза, че една гореща вана ще намали неприятните й усещания. Сложи шампоан във водата, седна във ваната, която, за щастие, скоро беше емайлирана наново, и се потопи във водата чак до брадичката си. Затвори очи, вдиша ароматизираната пара и усети как мускулите й се отпускат. Къщата сякаш също се приготвяше за нощта, за което свидетелстваха пукот и леките проскърцвания, които нарушаваха от време на време тишината в банята. Шумовете бяха някак спокойни и съвсем не излъчваха тревога. Сякаш къщата изпускаше дълбока въздишка, свиваше мускулите си и се приготвяше да бди над нея, както беше бдяла над много поколения от фамилията Девъро.