— Великолепен е — възкликна Джоди и последва старицата в задния салон. — Никога досега не съм виждала такава чудесна колекция.
Госпожица Нестън се засмя.
— Никога не съм я считала за колекция. Това са си просто мебели — каза тя и бавно се отпусна на един стол. — Чух за това, което планирате да направите с Уайтфрайърз. Идеята ми допада. Срамно е, че никой от по-младите ми съграждани не се бе сетил за такова нещо.
— Възнамерявам да наема всички местни занаятчии или поне онези, които успея да открия.
— Ех, да можех и аз самата да се включа в начинанието ви! Жалко, че съм толкова стара за това.
Госпожица Нестън се разсмя, сякаш думите й бяха шега.
Джоди се усмихна.
— Трябват ми всякакви съвети, които биха могли да ми помогнат.
— Трябва ви нещо повече от това. Трябват ви мебели — поправи я госпожица Нестън и с широк жест посочи стаята. — И вие седите на тях.
— Не ви разбирам.
— По-голямата част от мебелите в тази стая са от Уайтфрайърз.
Очите на Джоди се разшириха от учудване и се насочиха към мраморните маси и тапицираните с плюш столове.
— Така ли?
— Когато Бенджамин Девъро почина, накарах племенника ми да изкупи колкото може повече от мебелите му. Той вдигна врява, каза, че не са ми необходими никакви мебели повече, но все пак свърши работа.
— Просто не мога да повярвам. Наистина ли са били на Уайтфрайърз?
Джоди се опитваше да определи дали мебелите бяха достатъчно стари, че да са от времето на Гражданската война.
— Точно така е. Дори мога да ви кажа как бяха разположени, тъй като моето семейство беше близко с фамилията Девъро и аз често ходех в дома им. Столът, на който седите, беше в задния салон, при прозорците, които гледат на изток. Останалите столове от този тип също бяха там, както и поставката за саксии и онази полица, ей там, която винаги бе отрупана с всевъзможни дрънкулки. Мраморните маси бяха в предния салон, а писалището беше в кабинета, до една от вътрешните стени близо до вратата.
Джоди си спомни какво пишеше в дневника и едва сега разбра откъде й беше познато името Нестън. Нетърпеливата млада Кейти, която вероятно бе ухажвана от Майкъл Девъро, се бе оженила за някой си Едуин Нестън.
— Стигнах до такава възраст, в която вече не мога да живея сама. През октомври ставам на осемдесет и пет години. Трябва да направя нещо за вещите, които притежавам, тъй като от следващия месец ще се преместя да живея при най-малката ми племенница. Големият ми племенник си прави сметка да ги разпродаде, но аз не съм съгласна с това. Нямам нужда от тези пари и затова реших да дам мебелите на вас.
— На мен ли?
— Всъщност на Уайтфрайърз. Не мога да си представя, че ще бъдат разпродадени на хиляди места. Тези мебели са едно цяло — въздъхна тя и втренчи ревматичните си сини очи в Джоди. — Искам само да ми обещаете едно нещо. Ако не успеете с Уайтфрайърз, искам да ги подарите на някой музей, където всички ще могат да им се радват.
— Съгласна съм. Можем да съставим договор, в който да впишем това условие.
Госпожица Нестън кимна.
— Чудесно. Щом се преместя в къщата на племенницата ми, ще поръчам да ви ги доставят.
— Благодаря ви — промълви Джоди, която просто не можеше да намери думи. — Нямате представа колко много означава това за мен. Няма ли обаче да ви липсват тези вещи? Няма ли поне да си вземете най-любимите от тях?
— Ще взема големия сандък на прадядо ми, спалнята и още някои неща, които имат емоционална стойност за мен, но не мога да напълня къщата на племенницата ми със старите си мебели — тя замълча и се замисли за нещо. — На най-горната лавица на библиотеката има и една Библия. Не е лошо да вземете и нея, за да не се изгуби.
— Да не би да е фамилната Библия на семейство Девъро?
Джоди усети как пулсът й се ускори.
— Точно така.
Тя отиде до библиотеката и отвори стъклената й вратичка. Тежкият мирис на стари книги нахлу в ноздрите й. Този аромат предизвикваше у нея носталгия и я връщаше към някакви отминали времена. Библията беше доста голяма и когато я взе от полицата, установи, че е още по-тежка, отколкото очакваше. Притисна я до гърдите си, сякаш притискаше бебе.
— Нямам думи да ви обясня колко много означава това за мен. Развълнувана съм до дъното на душата си.
Госпожица Нестън махна с ръка.
— Глупости. Аз просто действам по разум. Онова, с което сте се захванали, говори, че ще се отнасяте грижливо с моите вещи. Затова ви се и обадих.
Старицата сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Джоди хвана ръката й, за да я успокои, и каза: