Шефовете на рецидивиста Шаня научиха за загадъчния непознат прекалено късно, два-три дни след като той окончателно напусна Камишов. Веднага изпратиха в града свои хора, в това число и Ирек. Получиха противоречиви сведения. Тоест всичко съвпадаше: и денят, в който дошъл непознатият, и денят, в който си заминал, и къде ходил, и с кого се срещал, и на кого колко и за какво платил. Не съвпадаше само едно: външността му. Той сякаш изобщо нямал лице. Едни твърдяха, че лицето му било мършаво и с гърбав нос, че приличал на кавказец, само дето не бил мургав, други — че физиономията му била типично славянска и носът му бил като копче, а трети описваха тайнствения граф Монте Кристо като красавец с правилни класически черти. А и с прическата впечатленията се разминаваха, макар че всички разпитани определяха цвета на косата като тъмнорус, но едни казваха, че била на крив път, а други — че била вчесана назад.
Възложиха на Ирек да докладва на шефа: все пак беше син на човек, приближен на ръководството — ако нещо се обърка, той най-малко ще пострада. Ирек хем обичаше, хем не обичаше да ходи в дома на шефа. Обичаше, защото наоколо се усещаше миризма на пари и тази миризма сладко го вълнуваше и обрисуваше главната цел в живота му: и той да спечели толкова, за да живее не по-зле. А може би и по-добре. Това не бе съвсем същото като да гледаш разкошни къщи на кино или по телевизията. Онези, екранните къщи, принадлежаха на неистински герои, които може би никога не бяха съществували, а тази къща, шефската — ето я, можеш да я пипнеш, да се разходиш из нея, да седнеш в креслото пред камината. Щом в Русия има хора, на които всичко това е позволено, защо той, Ирек, да не може да бъде един от тях? А не обичаше да идва тук именно защото започваше остро да усеща своята незначителност и отдалечеността си на огромна дистанция от целия този разкош. Шефът обикновено поставяше задачите чрез Шаня, а виж, отчета винаги искаше да чуе лично. И всеки път, когато идваше да се отчита и се качваше по стъпалата на високото стълбище, състоящо се от два полукръга, Ирек изпитваше чувство на въжделение и унижение.
Той страстно искаше да разполага със същото богатство и същевременно ясно разбираше, че ако го има, това далеч няма да стане скоро, а може би и никога. Че кой е той? Пешка, слуга, момче за всичко. И най-важното — неудачник без капчица късмет и съответно безперспективен.
Ирек със сигурност знаеше, че шефът не е най-главният, че има човек и над него, а значи и по-богат. Онзи, главния, той никога не беше виждал и го наричаше наум „боса“, а този — „шефа“, макар че той си имаше не само лично и бащино име, но дори фамилно име, както и прякор — Старпома2. За разлика от Шанкин-старши, прякорът на шефа беше образуван не от името му, а от една стара случка, когато тоя човек в разправата си с нелоялни членове на групировката смаял своите съучастници с неочакваната си жестокост и направо йезуитското си коварство.
— Ти не си човек — казал му някой тогава, — ти си дявол.
— Нямам чак такива претенции — отговорил той със скромна усмивка. — Естествено не съм дявол, но съм неговият старши помощник.
Та оттогава тръгнало така — Старпома, сиреч старши помощникът.
— Гримира се гадът — процеди през зъби Старпома, след като изслуша доклада на Ирек. — Ръстът и фигурата не могат да се скрият, затова всички ги описват еднакво. Обаче муцуната и прическата си сменя като артист. Я дай още веднъж да видим датите.
Ирек отново отвори бележничето си. Първото появяване било засечено в понеделник, на двайсет и осми май. По-нататък — по дни и часове: къде, при кого, с каква молба. Последното посещение е било на трийсет и първи май, в четвъртък, в десет сутринта. След десет и трийсет никой повече не го бил виждал в Камишов.