— Саня, аз реших от днес нататък да обикна Валера Липецки. Как смяташ, имам ли шансове?
— Колкото щеш — изкиска се в слушалката приятелят на име Саня. — Отвратителен тип, жените не могат да го понасят, така че твоята любов няма да остане несподелена.
— Ще ми разкажеш ли?
— Каквото мога. Хайде прескочи довечера, към осем — осем и половина, само че ми звънни преди това.
Да получиш информация от оперативен работник „срещу нищо“ е задача от висша категория на сложност. Информацията е ключът към разкриването на престъплението, при което изобщо не е задължително то вече да е извършено. Всеки оперативен работник в хода на ежедневната си работа получава огромно количество сведения, които в момента може да са абсолютно безполезни, но ще влязат в работа утре или след месец, или след година, когато бъде извършено ново престъпление. Ченгетата ценят високо информацията, пазят я като зеницата на окото си и гледат да не я споделят с никого, дори със собствения си началник, особено ако тази информация се цели в бъдещето. Защото не се знае какво може да стане, може на самия теб да ти се наложи да разкриваш престъпление, върху което именно тази информация хвърля светлина. А ти като последен глупак си я споделил и някой е успял да получи резултат преди теб. Той се надува, а ти оставаш с пръст в устата. Точката за разкрито престъпление се пада на него, а не на теб. При правене на равносметка процентът на разкриваемост се оказва по-висок при него, а не при теб. Така че прибери си информацията под задника и си седи върху нея солидно и уверено, пази я зорко от чужди очи. С една дума, охранявай я като държавната граница.
Ето защо, очаквайки срещата с приятеля си от РУБОПиК (така напоследък бяха започнали да наричат РУБОП, като бяха прибавили към организираната престъпност и корупцията), Настя не разчиташе да чуе особени откровения. Трябваше да получи най-обща информация за Валера Липецки и неговите хора, само толкова. Мисълта за възможното убийство на Тимур Инджия с мотив междунационална вражда бръмчеше като нахален комар около носа й и постоянно я разсейваше, пречеше й да работи. В края на краищата, това престъпление беше само едно от списъка на неразкритите, при които жертви бяха станали лица с кавказки произход, и тя бе длъжна да проведе по него същата работа, каквато и по всички останали.
Седмицата, изминала от момента, когато Коротков бе напуснал семейството си, така и не реши жилищния проблем на Юра, обещаната му гарсониера в общежитието все още беше заета, явно на роднините на стопанина им бе харесало в Москва и бяха решили да поостанат тук. На връщане към къщи след срещата с приятеля, който целенасочено се бореше с организираната престъпност, Настя се обади на Коротков, за да му съобщи, че вече може да се прибира.
— Само че първо намери Зарубин по телефона и го помоли да ни се обади по-късно, когато му е удобно да разговаря — каза тя.
— Защо? Има ли нещо интересно? — избоботи Юра.
— Не толкова интересно, колкото любопитно. Но въпросът е интимен, хайде да го обсъдим вкъщи.
Настя твърде добре знаеше за управление Р и гледаше да не води служебни разговори по мобилния телефон. Вярно, тя не беше престъпничка, дори обратното, но мисълта, че нейните разговори всеки момент могат да бъдат прослушани, й бе дълбоко неприятна и будеше у нея чувство на здравословна погнуса. Тя знаеше, че записващите устройства се включват при попадане в зоната на контрол на кодови думи, и горе-долу си представяше, че тези думи по принцип би трябвало да се отнасят към сферата на тероризма, но първо, никой не знаеше конкретния списък на думите сигнали, второ, този списък беше невероятно дълъг, и трето, в управление Р работеха точно такива хора, каквито изобщо живееха в Москва, заемаха длъжности в органите на вътрешните работи и ходеха по улиците. С други думи, хора, на които далеч не бяха чужди здравото и нездравото любопитство и — което е много по-лошо — желанието да припечелят нещичко отгоре върху оскъдната си заплата. Така че нямаше никакви гаранции, че тези хора не сътрудничат на престъпните групировки.