— Добре — кратко кимна Наташа, — благодаря ти, много ще ми помогнеш.
Тя отстъпи няколко крачки, вдигна от пода чантата си, извади ключовете и пари.
— Ето, вземи. Дрехите за химическото са в антрето, в гардероба, три големи сака. Имай предвид, тежки са, там освен леките неща са и всичките ни якета, два кожуха, едно палто и шлиферът на Андрюша. В кухнята ще намериш пакет с лекарства, на масата до хладилника е, трябва да се занесе на Люся. Ще можеш ли?
— Ще мога — каза Ира. — Ако сестричката ти е толкова болна и не може да живее без тези лекарства, би могла да прати за тях ненагледната си дъщеричка, а не да чака ти да й ги занесеш.
— Ира, това не подлежи на обсъждане. Люся ми е сестра, каквато и да е. Тя е на шейсет и три години, болнава е и хайде да се съобразяваме с това.
— Добре — въздъхна Ира. — Какво друго да направим?
— Ще ми се да прескочиш до майката на Андрюша. Той вече цяла седмица не е ходил при нея и сега не се знае кога ще може да я навести. Виж какво е положението с продуктите, купи й всичко необходимо, защото тя не може да вдигне нищо по-тежко от един хляб. Да, и друго: ако минеш покрай някой магазин за готова храна, купи една-две салатки и парче печена риба, защото сутринта не успях да приготвя вечеря за Льошка, справих се само с обяда му. И внимавай салатите да са без картофи, нали?
— Слушам, генерале! — шеговито рапортува Ира. — А къде е Руслан?
— Отиде да се уедини някъде и да мисли.
— Ние няма да го търсим, ти му кажи, че Яна тръгва с мен, става ли?
— Добре — разсеяно отвърна Наталия, защото мислите й моментално превключиха към предстоящите снимки.
По пътя Ирина не спираше да бъбри, опитвайки се да разтуши и заприказва Яна, но безуспешно. Яна седеше мълчалива и мрачна, беше обхванала с ръце раменете си, сякаш за да се огради от целия свят. Живна малко едва когато дадоха дрехите в пункта за химическо чистене и тръгнаха към Наташината сестра в една от най-отдалечените покрайнини на Москва.
— Ти май не обичаш сестрата на Наталия Александровна, защо? — попита тя Ирина.
— Че за какво да я обичам? — отговори Ира на въпроса с въпрос. — Самовлюбена егоистка с огромно самочувствие. И на всичко отгоре графоманка. Вече от сто години пише роман епопея, въобразява си, че е гениална писателка, изтормозила е всички околни със своя талант и с твърденията, че никой не я разбирал. Прави се на интересна! О, почакай и ще видиш.
Ира жестоко мразеше сестрата на Наталия, но се стараеше по възможност да не демонстрира това, като се ограничаваше само с остри и злъчни забележки по неин адрес. Впрочем тя също толкова силно мразеше всички, които някога бяха се осмелявали да огорчат или обидят Наташа. А повече от Людмила никой никога не бе обиждал Наталия, в това Ира беше стопроцентово сигурна.
— А майката на Андрей Константинович обичаш ли? — продължи Яна странния си разпит.
— Че за какво да я обичам? Аз не съм й никаква. Но тя много ми харесва. Страхотна лелка е, весела, жизнерадостна, на никого не досажда и се старае да не натрапва проблемите си на никого, за разлика от Людмила. Само че е много болна. Старичка е вече.
— Ами Наталия Александровна? — не мирясваше Яна.
— Обичам я. За мен тя е всичко, разбираш ли? Всичко — и толкоз. И майка, и баща, и по-голяма сестра, и приятелка. Аз дори двамата си съпрузи не съм обичала толкова, колкото обичам Наташка. Съпрузите ми впрочем бяха големи идиоти — весело съобщи Ира. — Единият ме биеше, другият ми изневеряваше най-нагло. И двамата пиеха. Какъв късмет имах, а!
— Защо тогава си се омъжвала за тях?
— Защо, защо… Първия път бях глупачка, само на деветнайсет години, исках да съм свободна, да се откъсна от Наташка, защото тя ме държеше много строго — това не може, другото не може… Е, нали разбираш. След няколко месеца избягах от него, върнах се при Наташка.
— А вторият ти съпруг?
— С втория ми съпруг историята е друга. Но това не е интересно. И изобщо всичко това е минало, защо да го обсъждаме сега?
— Но ти си го обичала, когато си се омъжила за него, нали? Обичаше ли го?
Ира мислено се усмихна. Когато се намираш вътре в ситуацията, чувстваш едно, а после, мине ли време и обърнеш ли поглед назад, виждаш всичко по съвсем различен начин.
— Обичах го, то се знае — уверено отговори тя.
— А после какво? Разлюби ли го, или какво?
— Той пръв ме разлюби, започна да се влачи по жени. Търпях известно време… Знаеш ли, родителите му бяха много свестни, толкова хубаво живеех с тях! Те всичко виждаха, всичко разбираха за синчето си, затова винаги бяха на моя страна. И после, нямаше кой знае къде да отида, моята стая в комуналното жилище по това време вече беше заета, там се бе нанесла Людмила с дъщеря си. Незаконно, разбира се, но не можех да ги изгоня на улицата, нали? Така че търпях.