От всичко казано точно половината беше лъжа, но втората половина все пак беше истина. Един апартамент — тристаен, ремонтиран по европейски, в сграда до „Садовое колцо“ — беше предложен за продажба още преди три години и оттогава съществено бе поевтинял, но пак не се намираха желаещи да го купят. Лошото беше, че собствениците бяха вложили много пари в ремонта, бяха направили подово отопление, бяха натъпкали апартамента с вградени мебели и скъпа техника, бяха го обзавели с подбрани осветителни тела, допълващи замисъла на дизайнера. Естествено в продажната цена влизаше не само стойността на самата жилищна площ, а в нея беше взет предвид престижът на района, както и цената на ремонта и обзавеждането. Но се оказа, че не е много лесно да се намери купувач, на когото да харесва такъв дизайн и който би искал да плати такива луди пари — фактически тройната цена на апартамента. А желаещи да плащат извънредно за чужд вкус, после да изхвърлят всичко и да ремонтират според своите виждания, кой знае защо, не се намираха. Вторият недостатък беше, че това разкошно жилище се намираше в невзрачна сграда от старите, с мизерен вход, олющени стълбища, без тръба за изхвърляне на боклука, без портиер и дори без собствен охраняем паркинг. Така че хората, които по принцип бяха готови да живеят в такъв апартамент, не искаха да обитават такава сграда. И за тях неприятно, и гости да ги е срам да си поканят.
Преди два дни, в понеделник, май нещата взеха да се подреждат. Виктор показа жилището на един купувач, който дълго и внимателно изучаваше всеки предмет, като се започне от мебелите и се свърши със закрепения в специална вдлъбнатина сешоар, одобрително хъмкаше, задаваше маса въпроси, после каза, че на другия ден ще дойде с жена си. Във вторник от десет сутринта до пет вечерта Виктор отново се мота из това жилище. Купувачът беше обещал да дойде в десет, но дойде чак към един часа, придружен от капризна дама с креслив глас, и всичко започна отначало. Рафтове, вратички, кранове, килими, стъклопакети, осветителни тела, дръжки на врати… И вече на тръгване купувачът заяви, че всичко го задоволява, но трябва да огледа жилището още веднъж. Работата, видите ли, била там, че този апартамент щял да бъде сватбен подарък за сина им. Половината от подаръка плащат родителите на младоженката, така че и те трябва да вземат участие в избора. Днес, в сряда, Виктор отново показваше злощастната „тройка“. Купувачите взеха таймаут — два дни за размисъл, и в петък обещаха да дадат окончателен отговор. На Виктор много му се искаше апартаментът най-сетне да се продаде. Неговият интерес беше ясен и се поддаваше на прости аритметични пресмятания: собствениците отдавна вече живееха в чужбина, след две години опити да получат за апартамента желаната цена бяха махнали с ръка на всичко и бяха заявили в агенцията, че ще ги задоволят сто и двайсет хиляди долара вместо първоначалните двеста и петдесет. А агенцията предлагаше апартамента за двеста хиляди, като се надяваше да сложи осемдесет хиляди в джоба си. Тъй като жилището не можеше да се продаде и за двеста, обявената цена плавно се смъкна до сто и седемдесет. А на Виктор казаха, че по принцип може да се съгласи на спазаряване за още десет-петнайсет хиляди надолу, стига да се отърват от тази залежала стока. Агенцията трябваше да получи най-малко трийсет хиляди долара чиста печалба, тоест цената можеше да се сваля максимум до сто и петдесет, а ако Виктор успееше да пробута апартамента по-скъпо, разликата щеше да е за него. Именно за тази разлика се трепеше той в желанието си непременно да докара преговорите с купувача до стадий на оформяне на сделката.
Но всичко това нямаше никакво отношение към посещението на храма.
От мястото, където седяха с Юля, прекрасно се виждаше входът на черквата и дори част от улицата, по която трябваше да мине Ремис. Виктор с всички сили протакаше, мъчително дълго изучава менюто, после обстойно го обсъди първо с Юля, после със сервитьорката, сетне яде пределно бавно. Ремис се появи в момента, когато Виктор дояждаше последната хапка от прасенцето сукалче. Виктор се постара да запомни всички хора, които влязоха след него в храма, и стана.
— Аз ще вляза, мило, а ти си поръчай кафе и десерт и ме почакай. Няма да се бавя.
В черквата той бързо намери с поглед Ремис и започна да изучава всички, които се доближаваха до него. Да, точно така, ето това момче вървеше след Гелик по улицата, а сега стои на около два метра от него, отзад, за да не му попада пред погледа, и с очи едва не пробива дупка в гърба на Ремис, стегнат в синя риза от тънко кадифе. Храмът е пълен с хора, ето че Гелик, след като се помоли пред иконата, започва бавно да напредва навътре, а момчето също тъй бавно се движи подире му. Ремис запали свещи пред още две икони, размени няколко думи с минаващия покрай него свещеник и тръгна към изхода. Момчето вървеше след него като залепено, но внимателно спазвайки безопасна дистанция. Виктор злорадо чакаше Гелик да слезе по външното стълбище. Знаеше, че Ремис непременно ще се извърне и ще се прекръсти с лице към храма, така правят всички вярващи. И ще се озове очи в очи с преследвача си. Но момчето явно бе опитно, защото също беше вярващо и знаеше реда, а и очевидно не за първи ден следеше Гелик. То се поспря на входа, даде на Ремис възможност да се прекръсти срещу храма и едва тогава продължи напред.