Настя го разбираше. Лоша работа — да си заместник-началник на отдел, когато между подчинените си нямаш нито един служител, на когото да разчиташ напълно, а само млади неопитни момчета, които почти нищо не знаят и не се стремят да се научат, защото не виждат в тази работа своето бъдеще! Игор Лесников го повишиха, пратиха го в главното управление към министерството. Коля Селуянов го примамиха в окръжното управление като заместник-началник на отдел. Човек може да разбере момчетата, те трябва да растат, да стават подполковници, после полковници. Само Настя извади късмета да остане на майорска длъжност с чин подполковник, и то само защото цяла година работи в главното управление при Заточни, където получи поредния си чин, а после се върна на „Петровка“ с две големи звезди на пагоните и зае предишното си място. И ако ще да остане на тази длъжност чак до пенсия, тя никога няма да стане полковник, защото „таванът“ на старши пълномощника е майорският чин и нито милиметър по-нагоре. Просто тя не е особено честолюбива и няма намерение да се претрепва заради чина полковник от милицията. А Игор и Коля са нормални мъже, тях такова „блатно“ състояние не ги задоволява. И Мишенка Доценко има своите комплекси, той се ожени за Ирочка Милованова и всичко щеше да е наред, но Ирочка има една твърде заможна родственица — следователя Татяна Образцова, която е и съпруга на добре печелещия частен детектив Владик Стасов, и същевременно известната писателка Татяна Томилина, която получава за своите книжки много прилични хонорари. Ирочка е свикнала да живее, без да прави сметка на парите, а Татяна е свикнала да я издържа. И за Миша съвсем неочаквано се оказа непоносима ситуацията, при която Татяна и Стасов постоянно им помагат с пари. Той трябва сам да издържа семейството си. А само с милиционерската заплата не е лесно да издържаш неработеща съпруга и дете, възрастна майка със смехотворна пенсия и себе си, млад силен мъж, който поне три пъти на ден изпитва здравото чувство на глад. Та така стана, че създаденият и обучен от Житената питка колектив започна постепенно да се разпада, да се разпръсва на парченца. Като вчерашните пирожки на Настя… Останаха само двамата с Юрка.
— Юра, защо не напуснем и двамата, а? — предложи тя. — Аз всичко разбирам, няма да те изоставя тук сам, обещавам. Но от друга страна, защо трябва да оставаш с Афоня? Хем ми връзваш ръцете, хем и ти се тормозиш. Искаш ли да поговоря със Заточни? При него определено ще се намери място и за двама ни.
— Аска, витаеш в облаците — тъжно се усмихна Коротков. — Какъв ти Заточни? Да не забрави, че имаме нов министър? Засега той още изтръсква заместниците си, а когато приключи с назначаването на нови заместници, тези нови заместници ще започнат да сменят началниците на главни управления. И къде ще се озове тогава твоят Заточни?
— И ти си прав — въздъхна Настя, — някак не помислих за това. Но по принцип си готов да напуснеш, нали?
— Честно ли?
— Честно.
— Честно казано — не. Ася, аз не съм хлапе, скоро ще навърша петдесет…
— Е, има време дотогава — с усмивка го прекъсна Настя.
— По-малко, отколкото ми се иска. Имам трийсет години стаж. Ти разбираш ли какво значи трийсет години служба? Откак след десети клас влязох в милиционерското училище в Омск, все съм ченге. Много неща съм виждал, много неща умея да върша. Обичал съм и продължавам като идиот да обичам работата си. Роден съм за нея, навлязъл съм в нея, легнала ми е като добре ушит костюм — удобно ми е, комфортно ми е, нито ми е тесен, нито с нещо ми пречи на движенията. Два пъти съм раняван, имам осемнайсет мъмрения и безброй благодарности и разни други поощрения. И какво сега, в края на петата десетка да призная, че съм прекарал живота си напразно? Че съм обичал нещо, което не е бивало да обичам? Че дълги години съм се учил с пот и кръв, трупал съм професионален опит и сега умея неща, които не са нужни на никого? Разбери, Аска, криминалистиката е моят живот. И аз няма да имам друг. Във всеки случай не искам да имам. Не ми е потрябвал никакъв друг живот и друга работа. Затова те моля: не напускай, помогни ми. Ако можеш, разбира се.