— Че защо? — учуди се тя. — Какво, не можеш ли направо оттам да дойдеш на работа?
— Ира има снимки от девет сутринта някъде накрай света, извън града. Ще става в шест, ще излезе от къщи в седем. Аз, разбира се, мога да демонстрирам трудов ентусиазъм и да започна работа в седем и половина, но по-добре е все пак да дойда при теб, бива ли? Ще ме нахраниш без много бързане и ще ми разкажеш какво си измислила през нощта.
— Да бе — сопна се Настя, — ти ще се забавляваш цяла нощ, а аз трябва да мисля, така ли? Хубаво си го подредил.
— Нали затова съм ти началник — строго отвърна Юра. — И да не си посмяла да ми се сопваш.
На Настя не й се готвеше само за себе си, затова изяде насила останалата от вчера студена пържола с филия хляб, поля тази изискана вечеря с чашка не много силно кафе и легна на дивана с ръце под тила.
Сведенията, получени от Серьожа Зарубин, наистина бяха интересни, те вълнуваха въображението, но не се подреждаха в единна картинка. Поне на пръв поглед. Може би в спокойната обстановка, сред тишината на усамотението и върху уютния мек диван мислите ще станат по-стройни и подредени? Във всеки случай Настя много се надяваше на това.
В началото на април неизвестни крадци проникнали в дома на майката на Руслан Нилски, обърнали всичко с главата надолу, вероятно са търсили пари и ценности, но не намерили такива и се задоволили с някакъв пътен сак от изкуствена кожа и евтини бижута. По това време Руслан вече бил в Москва, за да представи романа си, и Олга Андреевна Нилская решила да не тревожи сина си заради такава дреболия, още повече че щетите се оказали съвсем незначителни: тя и бездруго отдавна вече не носела тези бижута, а сакът бил съвсем обикновен, пък и нямало къде толкова да пътува с него. В милицията възбудили дело, но естествено не намерили никакви престъпници, обяснили всичко с наркомани, външни за града, които крадат дреболии, колкото да им стигне за поредната доза.
Около седмица след обира у Нилская целият град Камишов се развълнувал от убийството на Анечка Симонова. Убийците също не били намерени, но хората разказали на Зарубин за нещастното семейство, в което първо при взрив в мината загинал големият син Юрочка, после скоропостижно починал главата на семейството, а ето, сега убили Анечка. И всичко това само за година и нещо. Всички искрено съжалявали Клавдия Савелевна Симонова, опитвали се да й помогнат кой с каквото може, но хората в Камишов общо взето не били богати, така че тя получила помощ от все сърце, но не много съществена. И изведнъж, месец и половина след смъртта на Анечка, в градчето се появил непознат. Нещо като граф Монте Кристо, който се явил, за да помогне на корабовладелеца Морел. Организирал всичко, дал пари на всички, стреснал хубавичко всички, та никой нищо да не отказва на осиротялата Клавдия. И изчезнал. Така внезапно, както се и появил. Кой бил, откъде дошъл — никой не знаел, защото, когато човек пъха толкова пари в ръцете ти, обикновено не му искаш документи.
А кемеровските оперативни работници, които се занимавали с борбата срещу организираната престъпност, разказали на Зарубин, че сред мутрите се разнесла неприятна мълва за Юрка Симонов. Че не бил загинал при взрива в мината. Другите дванайсет души — да, загинали, но тринайсетия го нямало сред тях, а и можеш ли точно да определиш по разкъсаните и обгорели парченца плът колко са били? Който не излязъл от рудника след взрива, него сметнали за загинал. Симонов не излязъл. И кой знае защо, мутрите започнали да приказват, че той бил жив. Но за това се заприказвало не веднага, а много месеци по-късно. Дали някой видял този Симонов някъде жив и здрав, дали някой прошепнал нещо на някого… Но дори този Симонов да е жив, той явно няма дълго да ходи по тази земя, защото самият Богомолец, главният кемеровски авторитет, го издирва активно.
Историята на конфликта между Богомолеца и Симонов наистина изглеждала страховита, което означавало, че наужким загиналият нямал никакви шансове да оцелее. И ако той наистина бил инсценирал собствената си смърт, причината била абсолютно ясна. На никого не е позволено да бърка в „общото“. За това неминуемо следва най-жестокото наказание. Странното обаче било, че Симонов не бил член на никоя групировка и следователно не е имал достъп до „общото“. Така във всеки случай излизало според сведенията от местните оперативни работници. Защо тогава толкова настойчиво го е търсел Богомолеца и защо в тази информация постоянно се мяркаше думата „общото“?