Сергей Зарубин проклинаше всичко на света. Защо, защо се получава така, че тъкмо си се наканил да направиш решителна крачка в собствения си живот — и веднага те пращат в командировка? Още в понеделник той се обади по телефона в Москва на своето момиче Гуля и като прикриваше с показна учтивост собственото си смущение, я попита дали тя ще се съгласи да се омъжи за него. На което Гуля тихичко се засмя и отговори, че не гледала на предложения, направени по телефона, като на сериозни такива. Че тя за никъде не бърза и спокойно може да почака Сергей да се върне от командировката и да повтори тези думи при лична среща. И че не е изключено, докато се намира далече от възлюбената, междувременно той да се откаже от намеренията си.
Зарубин знаеше, че няма да се откаже. Но се страхуваше да не би по време на отсъствието му да се случи нещо непредвидено, например Гюлнара да срещне някой двуметров богат красавец, който да изрази готовност да сложи в краката й много повече от това, което може да предложи скромният оперативен работник от „Петровка“. Той винаги бе имал чувството, че е влюбен в Гуля много по-силно, отколкото тя в него, така че постоянно очакваше намеса от страна на неочакван съперник.
А перспективата да се прибере вкъщи с всеки час изглеждаше все по-неопределена. Първоначално неговата задача беше да открие връзките на Яна Нилская и да поработи с информацията за групировката на Богомолеца. После се разбра, че трябва да се занимава и с някакъв Николай Бесчеревних. А сега и тоя Симонов, сведенията за когото изрови самият Зарубин, да му се не види. От една страна, историята със Симонов не би трябвало да има никакво отношение към убийството на Тимур Инджия и отвличането на Яна Нилская, но Каменская каза, че Симонов поне с две неща може да се свърже с Руслан Нилски: град Камишов, където е минало детството и на двамата, и личността на Богомолеца, който незнайно защо ужасно мрази и двамата — единия се е опитвал да сплаши, а другия направо иска да убие. А тя не смяташе за възможно да си затвори очите за тези два свързващи момента.
Град Камишов хареса на Сергей — отдавна не беше му се случвало да се разхожда из такова спокойно и уютно градче, обрасло с буйна зеленина, толкова гъста и щедра, че тук често нямаше и огради: и без това през клоните и гъстите листа нищо не се вижда, а ако някой реши да се вмъкне в къща, никаква ограда няма да му попречи, освен ако е бетонна и висока пет–шест метра, но на никого в Камишов и през ум не бе минало да си прави такава, пък и скъпо би им излязло.
Първият човек, с когото реши да поговори Зарубин, беше майката на Руслан Нилски — Олга Андреевна, младолика приятна жена със симпатично лице и тих глас.
— Нещо с Руслан ли се е случило? — уплашено попита тя, когато чу от неочаквания гостенин кой е и откъде е. — Или с Яночка?
— С тях всичко е наред. — Сергей реши да не тревожи предварително Олга Андреевна с разказ за отвличането на Яна. — Интересува ме един човек, с когото вероятно синът ви добре се е познавал.
— Кой човек?
— Юрий Симонов.
— А, Юрка ли? — Веждите на Олга Андреевна излетяха нагоре и забравиха да се върнат на предишното си място, така си и останаха някъде под линията на косата. — Ох, какъв немирник беше! Родителите му се измъчиха с него. Баща му го пердашеше здраво за всяко провинение, ама полза никаква.
— И какви бяха провиненията му? — попита Сергей.
— Пооткрадваше, хулиганстваше, с патрони си играеше. Колко пъти го прибираха в милицията, стягаха го — но без никакъв резултат. После, вярно, стана малко по-сериозен, след казармата завърши техникум, отиде да работи в рудника като бомбаджия. Дори постоянно даваше пари на родителите си.
— Бяха ли приятели с Руслан?
— Не, какво говорите, Руслан беше по-малък с две или три години, сега не си спомням точно. Но двамата учеха в едно училище.
— А вие самата познавахте ли Юра?
— По физиономия — да, разбира се, но иначе… Той никога не идваше у нас. Майка му — Клавдия, работеше в бюфета на изпълкома, тогава и аз работех в изпълкома и от нея научавах за подвизите на Юрка.
— Кажете, Олга Андреевна, а по-късно, когато Руслан вече се премести в Кемерово, никога ли не ви е разказвал, че е срещал Юрка Симонов?
— Не — твърдо отговори Нилская, — не е имало такова нещо.
Зарубин разпита къде се намира училището, в което някога са учили Нилски и Симонов, и тръгна да търси учители, които биха могли да си спомнят нещо интересно. Нали често се случва родителите и представа да си нямат с кого общуват децата им през междучасията. Вкъщи водят едни приятели, а да пушат в училищната градинка търчат със съвсем други, това Зарубин го знаеше от собствен опит.